— Л-л-л-л-лео, нали? Небеса, цяла вечност мина. Как се отнасяше Саша с теб? — рече той, сякаш разговаряше със стар приятел.
— Тя е заловена — отвърна малтропът.
— Не! От кого? — смаяно запита Дезмър.
— Елитни.
— О! Смятах, че няма да доживея това. Вярвам, че ти е служила добре? Бе тиха, когато трябваше, но поискаше ли, можеше да пее. Срамота, че си я изгубил. По-добре измисли как да си я върнеш, преди да са измъкнали някоя тайна от нея, защото ако…
— Чакайте! Какво става тук? — попита Миранда.
— Разговарям с приятеля си Лео — отвърна Дезмър.
— Познаваш го?
— Естествено! Колекционирам и изработвам оръжия, а той ги използва. Е, как е работата? Някакви интересни проекти?
— Остави това. Тя знае — рече Лейн.
— Така ли? Колко? — рече белокосият младеж, изненадан, но все още с веселие в гласа.
— Достатъчно — каза малтропът.
— Е… това е новост — отговори Дезмър.
— Предполагам не е било съвпадение, че двамата с теб се срещнахме в гостилницата тогава — рече Миранда.
— Не. Естествено, че не беше. Спокойно може да се рече, че всяко предприето от мен действие има за цел да ми донесе известна угода — изрече Дезмър с тон, който затрудняваше определянето на сериозността на думите му.
Лейн отвори една от другите врати и влезе. Дезмър понечи да мине покрай Миранда, но Мин не му позволи.
— Добре тогава. Миранда, ще ми направиш ли една услуга? Край капака има въже. Дръпни хубаво. Трябва да затворим вратата и да презаредим остриетата.
Миранда се извърна, за да стори заръчаното. Дезмър продължи да говори с нея, сякаш бяха най-добри приятели.
— Разпознавам ентуелските одежди. Там ли се озова?
— Да. Откъде знаеш за Ентуел? — попита девойката.
— Там съм роден и израснал. Баща ми още ли се бъхти? Изработваше великолепни оръжия.
— Не зная. Не съм срещала майстори на оръжие, освен… Чакай, какво става тук? — запита тя. Дезмър караше нещата да изглеждат толкова обикновени, че почти бе забравила изпитанията, които трябваше да преживее, за да се озове на това място.
— Просто дърпаш въжето и… — поде той.
— Не това! Къде съм? Защо работиш с Лейн? Какво правиш в действителност? — викна девойката.
— Вече Лейн ли го наричаш? Е, няма значение. Просто затвори вратата, ще се присъединим към Лейн и всичко ще ти се изясни. А може би само _част_. Не искам да давам обещания, които не съм в състояние да спазя.
Миранда въздъхна и задърпа въжето. Масивният капак започна да се спуска, тежестта му очевидно задвижила механизъм, придърпващ остриетата обратно.
— Много добре. Насам, моля. Това е нещо като събиране, тъй че най-сетне имам причина да отворя хубава реколта. Само по себе си достатъчна причина за празнуване.
Озоваха се в по-голяма стая, по едната стена, на която бяха окачени различни сушени и опушени храни. Друга стена бе приютила множество редици скъпи вина. По-голямата част от помещението бе запълнена с различни по големина сандъци. В средата имаше маса с два стола. Дезмър запали намиращите се отгоре й свещи, както и няколко лампи по стените.
— Както виждаш, не сме подготвени за гости. Довлечи някой сандък и сядай. Изпразних доста, докато чаках този юнак да се появи — отбеляза той, докато оглеждаше вината.
Миранда последва съвета му. Вече бе повече от ясно, че нямаше да има отговори, докато Дезмър не се почувства в настроение да отговаря. Белокосият отпуши бутилка, остави я на масата и се заоглежда в търсене на чаши, които да стигнат за всички присъстващи. Излизайки от стаята, след малко се върна с две тежки глинени и една метална.
— Почетната гостенка получава специалната чаша — обяви Дезмър, оставяйки бокала пред нея.
Едва след като той й наля виното, Миранда осъзна, че чашата бе от чисто злато.
— Откъде имаш това? — рече тя, възхищавайки се на произведението на изкуството.
— Не помня вече. Някакви хора не можеха да си позволят да платят в монети. Склонен съм да приема всичко, стига да е от злато — каза младежът, наливайки в останалите чаши.
Лейн се върна на мястото си, след като се разходи до стената да си вземе сушено месо. Дезмър измъкна чиния със сирене.
— За старите и новите приятели — рече младежът, издигайки чаша. Миранда се присъедини към тоста, а Лейн зарови муцуна в месото.
След като отпи от виното, оказало се по-изящно и възхитително от всяко друго, което бе пила досега, Миранда остави потира.
— Сега вече може ли да получа отговори? — примоли се тя.
— Но разбира се. Секунда само. Лейн, да пазим ли някакви тайни от нея?
— Прецени сам — отговори малтропът.
— Нима вече преценяваме? От последните ти няколко решения бях останал с впечатлението, че трябва безогледно да правим всичко по силите си, за да си намерим смъртта и да изгубим всичко, за което сме работили. Моя грешка. След като разумната преценка отново е на дневен ред, може би нещата ще потръгнат. Въпроси, моля — рече той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм, но пак бяха достатъчно хапливи. Не успяха обаче да впечатлят Лейн, който изглежда им бе привикнал.