— Кой си ти всъщност? С какво точно се занимаваш? — запита Миранда.
— Негов съдружник съм — отвърна Дезмър.
— Но той е асасин. Какво би могъл да сториш за него?
— Не много. Изработвам всичките му оръжия. Изграждам, оперирам и поддържам мрежа от свръзки и информатори. Откривам и се свързвам с бъдещи клиенти, занимавам се с прикритието, с финансите, поддържам архив, събирам и договарям плащания. На практика всичко, с изключение на това да си цапам ръцете. А в замяна получавам половината от възнаграждението му.
Миранда се навъси.
— Значи си също толкова убиец, колкото е и той — каза тя.
— Небеса, не! Ако има кръв, то тя е изцяло по неговите ръце. Аз само го насочвам в най-доходоносните посоки.
— И го въоръжаваш — изтъкна девойката.
— Да. Вече водихме този разговор. Оръжието е просто инструмент, а аз само го изработвам. Той е онзи, който решава какво да прави с него.
— Но… — поде Миранда.
— Но, но, но. Имал съм десетилетия, за да усъвършенствам обясненията си. Доста са солидни. Препоръчвам ти да зададеш друг въпрос, наместо да ме поучаваш — рече той, а в гласа му не се долавяше и следа от гняв. Бе вършил всичко това и преди, усещаше се. Това впечатление се просмукваше във всичките му реплики и дела, сякаш абсурдният му живот бе нещо съвсем обичайно.
— Какво е това място? — поинтересува се момичето.
— Склад. Един от многото. Хранилище за допълнителните финанси, архив за стари записи. Повечето от читавите си оръжия държа тук. Разбира се, при нужда това място служи и като убежище, а откакто този тук реши да те предаде на Подронието, времената със сигурност са такива. Клиентите не са склонни да реагират добре, когато наетият от тях е заловил дадена личност и е решил да я освободи. А когато клиентите разполагат с армия, нещата не се развиват никак благоприятно.
— Какви са щетите? — попита Лейн.
— Странноприемницата и гостилницата бяха претърсени. Все още имам достъп до две от оръжейните, но останалите също бяха затворени. Малкото ни начинание е почти заличено — отговори мъжът, усмихнат. — Ще трябва да започнем от самото начало.
— За какво говориш? — попита Миранда.
— Разполагахме с няколко легитимни места, които използвахме за срещи и привличане на клиенти. В момента Тригора и Елитните й ги заличават едно по едно, откакто любимата й цел изчезна. Понякога може да бъде много досадна — рече Дезмър.
Лейн стана и се отправи към вратата.
— Ти къде? — запита младежът.
Лейн продължи мълчаливо.
— Е, наслаждавай се. Имах още да ти кажа, но то може да почака — каза младежът, очевидно познавайки малтропа достатъчно добре, за да не очаква отговор.
— Връщай се! Още не съм приключила с теб! Последвах те с причина! Предстои ти работа, на мен също! — извика Миранда.
Лейн се измъкна през вратата, затваряйки я след себе си. Миранда се втурна подире му, но докато достигне изходното помещение, тежкият капак вече се затваряше.
— О, остави го. Ще се върне. На света не е останало друго място, където да се подслони. Вероятно просто отиде да ловува. Между нас казано, не понася готвена храна. Сигурно имаш още въпроси, а ако си приключила, то аз разполагам с няколко, които бих искал да ти задам.
Миранда не можеше да последва Лейн дори и да искаше. Спомни си остриетата, за които нито знаеше как се деактивират, нито какво ги задейства. Върна се в трапезарията и седна на стола на малтропа.
— Още въпроси? — запита Дезмър.
Младата жена се зачуди за момент защо изобщо си бе помислила, че може да убеди Лейн в каквото и да било, след като той разполагаше с цял свят на разположение, за да се скрие. Следвайки го, бе изоставила рая, за да го замени с дупка в земята — и вероятно нищо повече.
— Има ли значение? Ти ще ме излъжеш — отвърна горчиво момичето.
— Нищо подобно. Всъщност имам усещането, че много скоро ще се убедиш, че съм най-вбесяващо честната личност, някога срещана от теб. Та ако имаш въпроси, не се стеснявай.
Миранда седеше вцепенено, поклащайки глава.
— Тогава аз ще си позволя да ти задам. Казваш, че му предстояла работа. Приемам, че не визираш все още незавършената работа да те предаде на Съглашенската армия. Какво тогава?