Затова присъствието на бившия командир на разузнавателен отряд бе твърде необичайно, но Гриър бе много доволен от това.
Той харесваше Скофийлд. Носеше му се слава на изключителен командир — такъв, който се грижи за хората си и в замяна получава най-доброто от тях.
Гриър беше чул за последната операция на Скофийлд и уважаваше младия капитан.
Освен това харесваше Майката и Гант — възхищаваше се на отношението им към работата и на непоклатимата им лоялност към командира им — това, че им викаше „харема на Скофийлд“, бе израз на рядко демонстрирано от Гриър топло чувство.
Скофийлд беше свикнал да го възприемат като необикновен.
Всъщност точно това бе причината да го назначат на борда на МП Едно.
Преди година и половина, още като лейтенант на разузнавателен отряд, беше провел една акция в Антарктида — целта бе да изследва предполагаем извънземен космически кораб.
Най-краткото определение за тази акция беше „кошмар“.
По време на схватката с два чужди военни отряда и инфилтрираните в собствения му отряд предатели от дванадесетчленния му отряд бяха оцелели само четирима. На всичкото отгоре Групата за разузнавателно координиране беше обявила Скофийлд за мъртъв и възнамеряваше много скоро да превърне тази лъжа в истина.
Завръщането му у дома — живи в добро здраве — хвърли медиите в истерия.
Снимката му се появи във всички големи вестници. Журналистите и фотографите го преследваха за интервюта и снимки. Скофийлд се превърна в жив паметник на борбата срещу корупцията в армията — героят, когото безименните генерали от собствената му войска искаха да унищожат.
И така пред командването на морската пехота възникна един много сериозен проблем — какво да прави със Скофийлд?
Трябваше да им се признае, че решиха проблема доста изобретателно.
Най-безопасното място, където можеха да скрият Скофийлд, бе точно пред физиономиите на медиите, но така, че да не могат да го докоснат.
Изпратиха го на борда на МП Едно.
Хеликоптерът домуваше на летището на морската пехота в Куонтико, Вирджиния и Скофийлд трябваше да живее в базата и да не допуска никого до машината. Щеше да работи на борда на президентския VH–60N, който кацаше рядко пред Белия дом и винаги на безопасно разстояние от журналистите.
Майката и Гант последваха командира си на новата служба. Четвъртият оцелял от злощастната мисия в Антарктида, редник Рибаунд Симънс, беше напуснал морската пехота.
Оттогава беше изминала една година.
През това време не особено общителният Скофийлд се беше сприятелил с много малко хора, основно обикновени служители от Секретната служба и от персонала на Белия дом. Освен това огледалните му очила го бяха направили любимец на палавите президентски внучета и където и да отидеха, те неизменно настояваха да ги охранява той. Но въпреки това Скофийлд не беше на „ти“ с президента.
Обект 7 изпълни предното стъкло на МП Едно. Масивните врати на огромния хангар бавно се отвориха и отвътре се разля ярка електрическа светлина.
— Найтхоук Две, тук Найтхоук Едно, започваме спускане — каза Гиър.
В търбуха на Найтхоук Две старши сержант Елизабет Гант — Лисицата, седеше в креслото и се опитваше да прочете нещо от разтворената на коленете й папка.
За разлика от МП Едно, тук шумът на двигателите беше абсолютно оглушителен. И тъй като тук не се возеше президентът, обзавеждането бе хиляда пъти по-скромно. Нямаше нито луксозни кресла, нито емблеми по облегалките.
Преди шест часа Либи Гант беше станала на двадесет и осем години.
Тя беше средна на ръст, със спортно телосложение, къса руса коса, сини очи и пълно бойно снаряжение — бронежилетка, МР–10 и униформа, която й стоеше страхотно. А в парадната си униформа от сако, панталон и островръха шапка изглеждаше направо зашеметяващо.
Настроението на борда на Найтхоук Две беше сравнително добро, тъй като летяха в забранена за полети зона, така че не се налагаше полетът на МП Едно да се координира с гражданските въздухоплавателни средства и затова Гант използваше случая да почете малко лекции от училището за кандидат-офицери, в което се беше записала наскоро.
Тъкмо беше стигнала до лекция 9405 — „Тактическо командване за напреднали“, когато един тих глас наруши съсредоточения й размисъл.
— Честит рожден ден.
Тя вдигна поглед от записките и въздъхна.