В креслото срещу нея се беше настанил Николас Тейт-трети, съветник на президента по вътрешните работи. Тейт беше привлекателен мъж с европейски черти — тъмнокос, мургав, с челюст на фотомодел — и освен това изключително самоуверен. Днес беше облечен в костюм на „Армани“ за три хиляди долара и естествено ухаеше на одеколон „Армани“, явно последен писък на модата.
Подаде й една малка кутия в красива опаковка.
— Двадесет и осем, нали така?
— Тъй вярно, сър — отвърна Гант.
— Моля те, наричай ме Ник. — Той кимна към подаръка. — Хайде, отвори го.
Гант неохотно разопакова пакета, отвори капака на морскозелената кутийка и пред погледа й засия една разкошна сребърна огърлица.
Тънка и изящна, изработена от най-фини преплетени сребърни нишки, блестяща, с малък, но стилен диамант, искрящ по средата.
— От „Тифани“ е — каза Тейт.
Гант вдигна поглед към него.
— Не ми е разрешено да нося бижута, когато съм униформена, господин Тейт.
— Знам. Надявам се да я сложиш другата събота, когато ще отидем на вечеря в „Нино“.
„Нино“ беше ресторант в Джорджтаун, много популярен сред вашингтонския хайлайф и най-скъпият в града.
Гант въздъхна.
— Аз имам приятел.
Твърдението й беше почти вярно. След едно доста колебливо начало последния уикенд тя и Шейн Скофийлд най-после бяха излезли на нещо като среща.
— Е, хайде сега — отвърна Тейт. — Чух нещо такова. Една среща не означава сериозна връзка.
Ситуацията ставаше неприятна. Гант вдигна бижуто пред илюминатора.
— Знаеш ли, много ми прилича на една огърлица, която видях навремето в Париж.
— Така ли?
Думата „Париж“ накара един друг морски пехотинец да обърне глава към тях. Тейт не забеляза нищо.
— Да — продължи Гант. Бяхме там преди няколко месеца с Шефа и имах един свободен ден, и…
— Божичко, какво е това! — прекъсна я един дрезгав дамски глас.
— Здрасти, Мамо — поздрави Гант изникналата в прохода между седалките старши сержант Нюман — Майката.
— Как си, рожденичке? — усмихна се съзаклятнически Майката.
Двете с Гант не използваха за пръв път кодовата дума „Париж“. Това беше техният сигнал за поява на досаден ухажор, при който другата трябваше да се притече на помощ. Редовен номер на приятелките по целия свят.
Вярно, че на сто и деветдесет сантиметровата и стокилограмова Майка не й се налагаше да го използва често. С изсечените черти на тъмнокожото си лице, обръснатата глава и безцеремонното си поведение, тя бе пълна противоположност на Либи Гант. Всъщност позивната й беше доста красноречива и нямаше нищо общо с никакви майчински чувства, защото беше част от известната фраза „Майка ти…“ Тя беше на „ти“ с всички оръжия и бойни техники и преди година бе произведена в респектиращото звание „старши артилерийски сержант“.
Майката имаше още една доста необичайна физическа черта, с която се беше сдобила по време на кошмарната антарктическа мисия — изкуствен ляв крак от коляното надолу.
Сблъсъкът с косатката-убиец я беше лишил от крайника й. Но косатката пострада по-лошо, защото получи куршум в мозъка.
След инцидента Майката се беше сдобила със свръхтехнологична протеза, която, поне според производителите й, гарантираше абсолютно пълноценен синхрон с движенията на тялото. „Костите“ от титаниева сплав, свободно въртящите се стави и хидравличните симулатори на мускули приемаха нервните сигнали, преместваха автоматично центъра на тежестта и бяха толкова сложни, че управлението им се осъществяваше от компютърен чип.
Майката впери поглед в бляскавата огърлица от „Тифани“.
— Леле, страхотно бижу! — Тя се обърна към Ник Тейт. — Сигурно ти е струвало доста парички.
— Мога да си го позволя — хладно отвърна Тейт.
— Сигурно ти е струвало повече от годишната ми заплата.
— Сигурно.
Майката го остави и се обърна към Гант.
— Извинявай, че ви се бъркам, рожденичке, но капитанът те вика в кабината за кацането.
— А, добре.
Гант се изправи и подаде огърлицата на Тейт.
— Николас, съжалявам, но не мога да я приема. Имам си приятел.
След което закрачи към пилотската кабина.
Хендрик — Колта — стоеше пред аварийния изход и се взираше невярващо надолу.
Гледката беше кошмарна.
Телата на всичките девет души от втория челен отряд на Секретната служба лежаха на пясъчното дъно на шахтата, сгърчени под всевъзможни ъгли, надупчени от куршуми. Пясъкът беше пропит с кръв.
Началникът на отряда агент Бейкър беше застинал със зинала уста, широко отворени очи и дупка на челото. В дланта му се виждаше ключът на ОК радиофара. Очевидно атаката бе протекла толкова светкавично, че дори не бе имал време да го натисне.