Освен това — както сподели Тейт на Гант, когато я покани да остане с него на борда на МП Едно — кафето им било по-добро, защото имали машина за еспресо.
Гант отиде със Скофийлд и колегите си.
Хагърти Шомпола седеше в другия офис при служителите на Белия дом.
— Глупости — обади се дребният очилат капрал Гюс Горман. — Супербомбата не съществува.
Горман беше хърбав, с голям диоптър, голям нос и дълъг мършав врат. Не изглеждаше секси дори в пълна парадна униформа. Сред колегите си бе известен с фотографска памет и бърза мисъл и позивната му „Мозъчко“ беше комплимент, а не обида.
— Глупости — отговори му Елвис, УПИМО3 и флота я сглобиха още през деветдесетте…
— Но така и не успяха да я задействат. Трябвал им някакъв елемент, който се намирал само в метеоритите, но не успели да си го набавят.
— А бе момчета, вие май вярвате на куцо и сакато — Чу се бавен глас от дъното на офиса.
Всички се обърнаха. Скофийлд не направи изключение.
Беше се обадил един от новите сержанти — енергичен младеж с дебели вежди, чип нос и тъмнокафяви очи. Той вземаше участие в разговорите много рядко и когато все пак го правеше, всички се изненадваха. Отначало повечето му колеги го мислеха за високомерен, но скоро откриха, че сержант Бък Райли-младши просто не обича излишните приказки.
Райли-младши беше син на уважавания от всички сержант Бък Райли, когото Шейн Скофийлд беше познавал много добре.
Бяха се запознали в битка, когато Райли-старши бе изпратен в касапницата в Босна, за да спаси Скофийлд. Бяха се сприятелили, а после Райли-старши беше постъпил в отряда на Скофийлд. Това за съжаление го отведе на онази злощастна акция в Антарктида, където Райли беше убит по особено жесток начин от един враг, чието име Скофийлд не биваше да споменава под заплаха от наказание по силата на Закона за държавната тайна.
Мълчаливият, енергичен и сериозен Бък Райли-младши носеше с гордост позивната на баща си. В отряда го знаеха като Книга II.
Книга II погледна към Елвис и Мозъчко.
— Вие наистина ли вярвате, че УПИМО е конструирало бомба, която може да унищожи една трета от земната маса?
— Да — отговори Елвис.
— Не — отговори Мозъчко.
— Наистина не са. Супербомбата е мит, който услажда живота на теоретиците на световната конспирация по Интернет и дъртите клюкарки в морската пехота. Да ви дам ли други примери? Че ФБР изпраща дълбоко законспирирани агенти в затворите. Че ВВС държат ядрени бомби на всяко голямо гражданско летище, ей така, в случай че избухне внезапна война. Че военните лекари са открили ваксина против СПИН, но не им е позволено да я пуснат на пазара. Че ВВС са разработили магнитно задвижване, което позволява на превозните средства да се носят във въздуха. Че компанията, която е изгубила в търга за разработката на бомбардировачите стелт, е предложила на правителството напълно невидим свръхзвуков бомбардировач с пречупване на околния въздух с помощта на ядрено захранване — и че макар да са изгубили търга, все пак са построили самолета?
— Не — отвърна Елвис, — но звучи много интересно.
— А вие, капитане? — Книга II се обърна към Скофийлд. — Чували ли сте тези слухове?
Скофийлд погледна младия сержант в очите.
— За другите не, но за последния съм чувал.
После огледа офиса и се намръщи. Нещо липсваше. И изведнъж се сети.
— Ей, къде е Уебстър?
Президентът на САЩ се взираше през полегатите прозорци. Челюстта му продължаваше да виси. В центъра на просторното помещение, върху L-образни подпори, имаше куб от прозрачна стъклоподобна материя, голям почти колкото стая.
Но вниманието на президента бе приковано от онова, което се намираше вътре в куба.
Той го наблюдаваше като хипнотизиран.
— Този куб е направен от свръхздрави полимерни влакна, разполага със самостоятелно кислородно захранване и е абсолютно херметичен — поясни полковник Харпър. — Ако целостта му се наруши, вътрешното налягане се повишава автоматично, за да не проникне никакъв въздух отвън.
Харпър посочи единия от тримата учени, които бяха посрещнали президента на пистата.
— Господин президент, искам да ви представя доктор Гюнтер Бота, на когото дължим проекта „Фортуна“.
Президентът се ръкува с Бота — шейсетинагодишен пълен оплешивяващ мъж, който говореше с южноафрикански акцент.
— Радвам се да се запознаем, господин президент.
— Доктор Бота е от…
— Знам откъде е доктор Бота — прекъсна президентът Харпър. — Вчера прочетох досието му.