— Казвам ви, че нещо не е наред — повтори Скофийлд.
— Глупости, капитане. — Шомпола махна пренебрежително. — Четете твърде много комикси.
— Тогава къде е Уебстър? Не го намерих никъде. Не може просто да изчезне.
— Сигурно е в тоалетната.
— Не е. А къде са Найтхоук Три? Хендрик защо не се обажда?
Хагърти го изгледа тъпо.
Скофийлд продължи:
— Моите уважения, но просто погледнете разположението на групите от Седми взвод…
Хагърти се извъртя на стола си. Той, Скофийлд и Гант се намираха в южния офис на главния хангар заедно с малката група от Белия дом. Хагърти погледна небрежно през прозореца към командосите в хангара.
— Пазят всички изходи. — Хендрик сви рамене. — И какво от това? Просто не ни пускат там, където не трябва да ходим.
— Не, сър. Не е така. Погледнете внимателно. Северната група охранява основния асансьор. Средната охранява самолетния елеватор. Нищо лошо. Погледнете обаче групата пред вратата на контролната сграда.
— Е, какво толкова?
— Сър, те охраняват някакъв склад.
Скофийлд беше прав. Групата стоеше пред една врата с надпис „СКЛАД“.
— Браво, капитане. Ще отбележа наблюденията ви в доклада си. — Хагърти отново заби нос в папката си.
— Но, сър…
— Казах, че ще отбележа наблюденията ви в доклада си, капитан Скофийлд. Точка.
Скофийлд се изправи.
— Простете, сър, но участвали ли сте някога в сражение?
Хагърти застина и вдигна глава.
— Тонът ви не ми харесва, капитане.
— Участвали ли сте някога в сражение?
— Бях в Персийския залив по време на „Пустинна буря“.
— На фронта?
— Не. Бях в посолството.
— Сър, ако някога бяхте участвали в битка, щяхте да знаете, че командосите не са заели отбранителни позиции. Те са в нападателни позиции. Нещо повече, позициите им са идеални за превземане на тези два офиса…
— Глупости.
Скофийлд сграбчи листа хартия, върху който пишеше Хагърти, и нахвърля отгоре му скица на хангара:
— Ето как са разположени сега. — Скофийлд отбеляза местата им с три дебели точки. — На дванадесет часа, на десет и на четири часа. Но като се придвижат ей така… — Скофийлд добави три стрелки:
— … ще имаме сериозни проблеми. Всички пехотинци и хората от Секретната служба в северния офис ще поемат челния фронт на атаката, а хората от Белия дом тук в южния офис съвсем естествено ще побягнат в обратна посока — право към третата група на Седми взвод.
Хагърти погледа известно време чертежа на Скофийлд и накрая каза:
— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал, капитане. Това са американски военни.
— За Бога, поне ме изслушайте…
— Не, вие ме изслушайте — процеди Хагърти през зъби. — Изобщо не си въобразявайте, че не знам кой сте. Знам всичко за станция „Уилкис“4. Знам какво е станало там. Но това, че някога сте бил някакъв вид герой, не ви дава право да размахвате някакви шибани конспиративни теории и да очаквате да ви вярвам. Служа в този корпус цели двадесет и две години и съм се издигнал до този пост благодарение на…
— Какво? Размахване на моливи ли?
Хагърти онемя и физиономията му почервеня като цвекло.
— Достатъчно, Скофийлд. Нямам намерение да ви правя тук сцени, но в момента на кацането ни в Куонтико ще бъдете арестуван и подведен под отговорност за сериозно неподчинение. А сега ми се разкарайте от главата.
Скофийлд поклати ядосано глава и излезе.
— Сър, а това са хората, които донесоха Китайския вирус — каза полковник Харпър и поведе президента към друга изпитателна камера на ниво 4.
Озоваха се пред едно помещение, дълго поне десет метра. През бронирания прозорец на стената се виждаха четирима мъже, които седяха в кресла и гледаха телевизия, окъпани в ултравиолетова светлина. И четиримата бяха азиатци.
Двама от тях видяха президента и побързаха да станат, като заеха стойка мирно.
— Господин президент, представям ви капитан Робърт Ву и лейтенант Чет Ли от Седми взвод…
Мобилният телефон на Харпър иззвъня.
Полковникът се извини и се отдалечи, за да проведе разговора.
— Радвам се да се запозная с вас, господа — каза президентът и пристъпи към камерата. — Цялата страна ви е задължена и благодарна.
— Благодаря, сър.
— Благодаря, сър.
— Колко трябва да стоите тук? — зададе президентът задължителния любезен въпрос.
— Още два часа, сър — отговори Ву. — Донесохме новия щам вчера и трябваше да преседим тук двадесет и четири часа. Камерата се отключва автоматично от таймер. Заключени сме до 09:00 часа. За да е сигурно, че по нас няма повече гадинки.