— Е, аз няма да съм тук в девет, но ви уверявам, че много скоро ще ви се отблагодаря по подходящ начини.
— Благодаря, сър.
— Благодаря, сър.
— Това беше краят на обиколката ни, господин президент — каза полковник Харпър. — Елате, ако обичате, насам, за да ви покажа последното нещо.
Скофийлд и Гант стояха зад Мозъчко на борда на МП Едно.
Той седеше в креслото пред комуникационното табло и бързо натискаше някакви бутони.
— Нещо от Найтхоук Три и двата челни отряда? — попита Скофийлд.
— Нищо от Найтхоук Три. И само фаровете на двата отряда от Секретната служба.
Скофийлд се замисли за миг.
— Включени ли сме към локалната мрежа на Обект 7?
— Да. Така президентът получава обезопасена връзка по земната линия.
— Добре, включи ми охранителните камери на комплекса.
— Веднага.
Президентът изкачи стълбите до ниво 3 — жилищната част на Обект 7.
Полковник Харпър въведе него и деветимата му бодигардове в едно от ниските общи помещения — с кресла, маси за кафе, кухненски ъгъл и огромен телевизор „Панасоник“ на стената.
— Изчакайте минутка, господин президент — каза Харпър. — Ей сега ще пратя някой от горното ниво.
И излезе от стаята, като остави президента и охраната му сами.
На комуникационното табло на МП Едно просветнаха няколко черно-бели монитора.
На всеки от тях се появи изображение на различни части от Обект 7.
— Имаме контакт — обади се Мозъчко.
Скофийлд видя от най-различни ъгли безлюдните стълби — огромния хангар — нещо, наподобяващо станция на метрото — вътрешността на стъклените офиси в главния хангар, морските пехотинци и Секретната служба в първия и хората от Белия дом във втория — и едрозърнестия черно-бял образ на вътрешността на някакъв асансьор.
Последното изображение накара стомаха му да изстине.
В асансьора имаше десет въоръжени до зъби командоси от Седми взвод.
Изведнъж някакво раздвижване на един от другите монитори привлече вниманието му.
Едната от камерите на стълбището.
По него бързо се спускаха множество въоръжени командоси от Седми взвод.
— Е сега вече ни се разгони фамилията — изръмжа той.
Скофийлд излезе от МП Едно и се огледа. Гант и Мозъчко го последваха.
Нямаше никаква видима промяна, но целият хангар изглеждаше съвсем различно.
Изглеждаше зловещ.
Опасен.
Скофийлд видя трите групи командоси, подредени в огромното пространство на хангара — видя как командирът на едната докосва ухото си, сякаш получава съобщение.
— Останете тук — обърна се той към Гант и Мозъчко.
— Добре — отвърна Мозъчко.
— Ей — обади се Гант.
— Какво?
— Изглеждаш все едно си видял призрак. Стегни се малко.
— Ще се опитам — каза Скофийлд, излезе от прикритието на хеликоптера и закрачи небрежно към северния офис.
Беше изминал почти половината път, когато се случи.
Гръмко и внезапно.
Буум!
Огромната титаниева врата се стовари пред портите на хангара като завеса в края на представление. Назъбеният й край пасна идеално на прорезите.
Скофийлд изостави всякакви преструвки и затича напред тъкмо когато двете най-близки до него групи командоси — онези на дванадесет и десет часа — вдигнаха автоматите и започнаха да стрелят.
Изминаха пет минути, през които не дойде никой, а президентът на САЩ не беше свикнал да чака.
Седеше в общото помещение на ниво 3 заедно с деветимата си охранители и всеки се взираше във всеки в пълно мълчание.
— Франк — обърна се президентът към шефа на охраната си, — виж какво става…
Огромният телевизор се включи.
Президентът и охранителите се обърнаха.
— Какво става, по дяволите… — обади се някой.
На екрана се виждаше яркожълтият знак на Националната бедствена телевизия — специална телевизия, която излъчваше на всички обхвати в случай на национално бедствие.
След това символът изведнъж изчезна и на негово място се появи едно лице.
— По дяволите… — Този път възкликна президентът.
Лицето на екрана бе на един мъртвец.
Лицето на генерал-лейтенант Чарлз Самсън Ръсел от ВВС с позивна „Цезар“.
Кръглото, осеяно с дълбоки бръчки лице на генерала заговори от всички екрани в Обект 7, а очевидно и от всички екрани в САЩ.
— Народе на Съединените американски щати. Добре дошли в Обект 7. Аз съм генерал Чарлз Ръсел от ВВС на САЩ. От твърде много време наблюдавам как тази страна се самоизяжда. Стига вече.
Гласът му бе спокоен, с отчетлив луизиански акцент.