Военният трибунал, издал присъдата, беше казал, че престъплението му е толкова гнусно, че никога няма да напусне жив федералния затвор.
Бяха прави.
Зловещата процедура се състоя в 15:37 часа на 20-и януари. Петдесет милиграма натриев тиопентал — за приспиване, — последвани от десет милиграма панкурониев бромид — за спиране на дишането — и накрая двадесет милиграма калиев хлорид, който спря сърцето на Ръсел.
След още три минути, в 15:40, съдебният лекар на окръг Тер Хот обяви генерал-лейтенант Чарлз Самсън Ръсел за мъртъв.
Тъй като генералът нямаше роднини, тялото му беше отнесено за незабавна кремация от служители на ВВС.
В 15:52 — двадесет минути след като бе официално обявен за мъртъв — докато тялото му пътуваше по улиците на Тер Хот, Индиана в задната част на линейката на ВВС, два заредени накрайника на дефибрилатор се опряха в гръдния кош на мъртвия генерал.
— Сега! — извика единият военен лекар.
През сърдечната система на генерала премина мощен електрически поток и тялото му подскочи.
Третият електрошок даде резултат.
На монитора на електрокардиографа запулсира слаба искра.
Сърдечната дейност на генерала беше възстановена.
След малко пулсът стана равномерен.
Генерал Ръсел беше наясно с факта, че смъртта настъпва, когато сърцето престане да снабдява тялото с кислород. Актът на респирация — дишането — насища кръвта с кислород, а сърцето изпомпва обогатената кръв до всеки телесен орган.
През тези критични двадесет минути животът на Ръсел бе спасен от хипероксидирана кръв — кръв, наситена по биогенетичен път с богати на кислород червени кръвни телца; кръв, която през двадесетте минути беше продължила да снабдява с кислород мозъка и другите жизненоважни органи на Ръсел — кръв, прелята на генерала след двете сериозни злополуки, които беше претърпял в Ливънуърт.
Военният трибунал беше казал, че Ръсел няма да напусне затвора жив.
Бяха прави.
През цялото това време допотопният телевизор в празната килия в чакалнята на федералния затвор в Ливънуърт работеше.
На екрана новоназначеният президент — усмихнат, щастлив, въодушевен — махаше на възторжената тълпа.
Международно летище „О’Хеър“
Чикаго, Илинойс
3-ти юли (половин година по-късно)
Първата бе открита в един празен хангар на края на летище „О’Хеър“, Чикаго.
Рутинната ранна утринна проверка с електромагнитния детектор откри слаб магнитен сигнал, излъчван от подозрителния хангар.
Хангарът се оказа абсолютно празен, с изключение на бойната глава, поставена точно в центъра на просторното куполообразно помещение.
Отдалеч приличаше на сто и петдесет сантиметров сребрист конус, поставен върху товарна палета. Отблизо приличаше на бойна глава на междуконтинентална ракета.
От главата излизаха многобройни проводници, които я свързваха с насочена нагоре миниатюрна сателитна антена. Правоъгълното прозорче на корпуса на ракетата беше запълнено с яркочервена течност.
Плазма.
Взривна плазма, тип 240. Изключително летлив течен експлозив за ядрени глави.
Достатъчен, за да изравни със земята цял град.
Разследването установи, че регистрираният в хангара магнитен сигнал е част от сложна система от датчици за движение. Ако някой пристъпеше в радиус петнадесет метра от бомбата, червеният сигнален диод щеше да възвести, че броячът е задействан.
Според документите за лизинг празният хангар бе нает от ВВС на САЩ.
Впоследствие се установи, че според регистрационните книги на летището в хангара от месец и половина не е стъпвал кьорав човек от ВВС.
Обадиха се на транспортното звено на ВВС в базата „Скот“.
От ВВС започнаха да го усукват. Нямали никаква информация за плазмени ракети в граждански хангари. Щели да проверят какво става и при първа възможност щели да се обадят на летище „О’Хеър“.
Точно тогава съобщенията от цялата страна се посипаха като лавина.
Същите бойни глави — обкръжени от магнитни датчици за движение с насочени към небето сателитни антени — бяха открити в празните хангари на ВВС в трите основни летища на Ню Йорк: „Дж. Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк“.