На борда на МП Едно безопасността на президента беше задача на морските пехотинци. В такъв случай с тях летяха само ключовите фигури от Секретната служба — Франк Кътлър и още няколко агенти. Другите му бодигардове летяха в двата придружаващи хеликоптера.
Гриър заговори в шлемофона си:
— Найтхоук Три, тук Найтхоук Едно. Проверете какво става с Челен отряд Две. Тая радиосфера ни скапа дългочестотните връзки. Хващам ОК сигнала, но нямам никакъв гласов контакт. Никаква връзка. Като се приближите достатъчно, пробвайте да се свържете с Обект 8. Вижте и какво става с ВВС Едно.
— Разбрано, Найтхоук Едно — отвърнаха на късовълновия обхват. — Тръгваме.
Иззад гърбовете на Гриър и Далас Скофийлд видя как десният суперсталион се отделя от групата и поема през пустинята.
Другите два хеликоптера от Първа ескадрила на Морската пехота продължиха по пътя си.
Някъде в една тъмна стая пред екрана на компютъра един мъж в синя униформа и със слушалки на ушите тихо каза в микрофона до устата си:
— Начало на сателитен тест на първичния сигнал… сега.
И натисна един бутон на таблото пред себе си.
— Какво е това, по дяволите… — Далас намести слушалката си.
— Какво става? — попита я Гриър Стрелеца.
— Не знам — отвърна тя и се завъртя на седалката си. — Току-що засякох нещо на микровълновия обхват.
Тя погледна дисплея на микровълновия — там се виждаше поредица от пикове и ниски интервали — и поклати глава.
— Много странно. Все едно някой насочи към нас късовълнов сигнал, който после отскочи в друга посока.
— Тази сутрин прегледахме за бръмбари — отвърна Гриър. — Два пъти.
Проверките за подслушвателни устройства на борда на МП Едно, както и на пътниците му, бяха рутинни и методични. Беше практически невъзможно някой да постави подслушващ или излъчващ уред в президентския хеликоптер.
Далас отново погледна екрана и сви рамене.
— Сигналът е прекалено слаб, за да се засече от локатор. И дума не може да става за говор или компютърни данни. Няма нито предаване, нито приемане на информация. Прилича на… ами сякаш някой ни проверява дали сме тук.
Капитанът на президентския хеликоптер се намръщи.
— Може да е атмосферно смущение или заблуден сигнал. Но по-добре да не рискуваме. — Гриър се обърна към Скофийлд. — Капитане, бихте ли проверил летателния апарат с вълшебната си пръчка?
— Сигнал получен — каза операторът в тъмната стая. — Тестът на първичния сигнал успешен. Уредът функционира. Повтарям. Уредът функционира. Превключвам на латентен режим. Започвам тест на вторичния сигнал…
Скофийлд влезе в пътническото отделение на МП Едно и прекара дигиталния анализатор AXS–9 по стените, седалките, тавана и пода — търсеше излъчвателя.
Пътническото отделение на президентския хеликоптер беше тапицирано с плюш. Всъщност дебелият килим и широките седалки подхождаха по-скоро на бизнес класата на пътнически самолет, отколкото на военно въздухоплавателно средство.
По-голямата част от пространството бе заета от дванадесет бежови кожени седалки. Върху всяка облегалка се мъдреше емблемата на президента на САЩ, както и върху широките облегалки за ръце и върху чашите за уиски и кафе, в случай че все пак някой забрави в чия компания пътува.
В дъното на основната кабина се намираше охранявана от морски пехотинец лакирана махагонова врата, водеща към най-важната част на хеликоптера.
Личният офис на президента.
Малък, но елегантно обзаведен — с много телефони, факсове, компютри и телевизионни монитори — офисът на борда на МП Едно позволяваше на Шефа да наблюдава делата на нацията от всяка точка на планетата.
В дъното на президентския офис, точно зад люка, се намираше едно устройство, което влизаше в употреба при изключителни обстоятелства — спасителната капсула на президента.
Скофийлд провери основната кабина със спектралния анализатор.
Там седяха Франк Кътлър и петима души от неговата Секретна служба. Зяпаха през прозорците и не му обърнаха никакво внимание.
Освен тях в кабината бяха заместник-шефът на кабинета на президента и директорът му по комуникациите. И двамата прелистваха някакви дебели папки.
Двама морски пехотинци охраняваха двата аварийни изхода в задната част на кабината.
В кабината имаше и още един човек.
Набит безврат мъж в тъмнозелена армейска униформа, седнал кротко в креслото, което се намираше най-близо до офиса на президента. С морковеночервената си коса и рижите си мустаци той изобщо не изглеждаше обикновен, а истината бе, че изобщо не беше обикновен.