Оставаха само Лагуна Бийч, Сан Хуан Капистрано и Сан Клементе. Лагуна Бийч беше превзета от „предприемчиви типове“, които управляваха и унищожаваха всичко, а Никсън бе превърнал Сан Клементе в Мека за телевизионни евангелисти от дясното крило. Единственото ценно нещо в Капистрано бяха плитчините и един застрашен от изчезване вид — последните истински жители от крайбрежието на Южна Калифорния.
Шон излезе от магистралата за Сан Диего при Камино Капистрано и подкара на запад, към брега. Слънцето бе залязло преди час и той виждаше есенния сърп на луната да танцува над Пасифика. Излезе на крайбрежната магистрала и продължи на юг още две мили, след което зави вдясно и пресече железопътната линия.
Къщата му беше предпоследната до самия плаж, преди парка „Доъни“, а верандата му се намираше на двайсет метра от обществения паркинг.
През лятото, когато хлапетата надуваха рап и пиянстваха, играта загрубяваше, но, разбира се, винаги имаше и бикини, за да компенсират донякъде яда му. Повечето загорели от слънцето, играещи плажен волейбол посетители от Омаха и Бойз се тълпяха в северния край на дългия цяла миля плаж. Там нямаше голямо вълнение, а спасителната кула даваше вътрешен покой на майките. Откъм неговата къща беше любимото място на сърфистите.
Шон вкара колата в двора, до самия пясък. Слезе, прескочи ниския бордюр и закрачи към страничната врата на къщата си — избеляло от слънцето дървено бунгало с щори на прозорците и паянтов покрив. От верандата се влизаше в малък килер, където държеше нещата си за плуване. Издърпа вратовръзката си, съблече се и намъкна неопреновия костюм, без да си слага бански. Сърфът му бе подпрян на стената отпред. Взе го, отиде отново до колата и запали фаровете. Лъчите им осветяваха достатъчно, за да се виждат силуетите на вълните далеч напред.
Той хвърли дъската и се гмурна след нея. В началото студът го стресна, но знаеше, че съвсем скоро тялото му ще затопли водата в неопреновия костюм и ще се почувства по-добре.
Излизаше със сърфа си нощем още откакто се дипломира. Просто не разполагаше с друго свободно време. А и единствено така си почиваше истински — в морето.
Тази вечер вълнението беше добро и гребените го издигаха доста високо, след това го захвърляха в черните като катран бездни отзад.
Когато беше горе, виждаше лагерните огньове, запалени на брега и фаровете на колите по магистралата.
Докато очакваше поредната вълна да го поеме, той мислеше много, тогава най-често успяваше да разгадае сложните възли на заплетените дела.
Дело за убийство без труп. Просто не можеше да повярва на късмета си.
За последен път бе чувал за подобно нещо в университета.
Случаят „Скот“ беше първият в историята на Калифорния. През 1956 година Л. Юинг Скот бил обвинен, че е убил жена си, заради парите й.
Единственото веществено доказателство за смъртта й били нейните очила, намерени близо до машината за смилане на отпадъци. Мисис Ивлин Скот, изчезналата съпруга, поддържала близки връзки с много от старите си приятели. От един момент нататък престанала да им пише и да ги посещава. Освен това имала много пари, но след изчезването си не изтеглила нито долар от банковите си сметки. По какъв друг начин би се издържала, ако е жива, питали се всички. Но Шон си даваше сметка, че всъщност Скот сам се е закопал с поведението си след изчезването на жена си. Той веднага започнал да харчи парите й, да фалшифицира чекове и пълномощни за теглене на суми, да излиза с други жени, които отрупвал с бижутата и кожите на Ивлин, сякаш бил сигурен, че никога повече няма да я види.
Косвените доказателства срещу Скот наистина му се струваха убедителни. И все пак, как съдебните заседатели са сметнали, че жената е мъртва, след като не са разполагали с никакво реално доказателство за смъртта й? Въпреки всичко са признали Скот за виновен само след няколко часа. Това дело се преподаваше във всички правни факултети в страната, като илюстрация на факта, че смъртта може да се приеме и въз основа на косвени доказателства. Независимо, че подобни дела бяха рядкост и че при тях за обвинението е твърде трудно да докаже, че е било извършено убийство, в почти всички случаи досега обвиняемите се признаваха за виновни.
Шон си даваше сметка колко трудно би спечелил предстоящата съдебна схватка. Чад Къртис бе арестуван и обвинен в убийство първа степен, а областният прокурор изглежда беше убеден, че косвените доказателства срещу него са достатъчни.
Разбира се, всички тези размисли нямаше да доведат доникъде, ако не успееше да убеди Джонатан Спан, управителният директор на фирмата, да му позволи да се заеме с делото. Ами ако откажеше? Щеше ли Спан да изложи на опасност солидната репутация на „Спан, Макгроу и Нюсъм“, за да се бори с тази юридическа вятърна мелница? Първите две години след дипломирането си Шон бе окачил табела на вратата си и едва свързваше двата края. Тогава, преди четири години, Спан го нае, за да се занимава с криминалните проблеми на богатите клиенти, така че да не се обръщат към други фирми. В „Спан, Макгроу и Нюсъм“ Шон бе изградил репутацията си и банковата си сметка, но не се чувстваше напълно удовлетворен. Знаеше, че за да го направят старши съдружник, би трябвало да изостави криминалните дела и да стане експерт по фирмено право. Мисълта го ужасяваше. Може би наистина бе дошло време за промяна? Нямаше ли да е чудесно, ако имаше възможност сам да подбира с кои дела да се занимава, вместо за всяко нещо да се съобразява със Спан?