Докато разсъждаваше за случая „Чад Къртис“, забеляза в далечината да се образуват няколко големи вълни — извън обсега на фаровете, но силуетите на високите им гребени се очертаваха на фона на луната.
Изведнъж стана много тъмно. Някой изключи фаровете на мерцедеса. В тъмнината не виждаше вълните, но усещаше как се приближават.
— Ей, откаченяк! — извика мъжки глас откъм брега. — Защо искаш да си замразиш задника?
Фаровете отново светнаха.
Макдъф.
Боже! Трябваше да се срещне с Макдъф в седем и половина! Беше забравил. Никой не можеше да каже колко време е фантазирал за това убийство без труп.
Шон погледна през рамо, изчака да се приближи поредната вълна, загреба няколко пъти с ръце и почувства ускорението. Гребенът го отнесе чак до брега. Скочи от дъската и изтича до Макдъф.
Крейг Макдъф беше частен детектив, бивш служител на полицията в Лос Анджелес. Ако поемеше защитата на Чад Къртис, щеше да му е необходим детектив, а Крейг беше най-добрият, когото можеше да намери. Обади му се още от затвора.
— Ей, Мак, как я караш? — попита той и стисна ръката му. — Ще ми направиш ли една услуга? Докато взема душ да вкараш колата в гаража.
Ключовете са вътре. По-добре премести и твоята, ако си я оставил на обществения паркинг.
— Няма смисъл — отвърна Макдъф небрежно.
— Безплатен е само за един час, а ни предстои доста дълъг разговор.
— Така ли? Не видях никакви табели.
Шон остави сърфа си на пясъка, качи се на асфалта и посочи металните тръби, които стърчаха навсякъде из паркинга отзад.
— Виждаш ли ги? На тях би трябвало да има табели, но веднага щом ги монтират, хлапетата ги откачат, за да ги сложат в спалните си.
Макдъф се засмя.
— И така да е, едва ли кучките с квитанциите се мяркат след залез слънце.
— Тук се мяркат. Знаеш какъв проблем е с паркирането край плажа. Зли са като пепелянки. Дори и по това време, на всеки час минава човек и отбелязва гумите с тебешир. Ако видят колата ти при следващата проверка, ще платиш двайсет и пет долара.
— Разбрах. Не ги интересува дали чукаш мадама на плажа. Интересува ги дали ще свършиш за един час.
— Точно така.
Шон се засмя, отиде до къщата си и подпря сърфа на верандата. Пусна външния душ и махна неопреновия костюм.
Когато най-накрая влезе вътре, телефонът звънеше.
— Шон, обажда се Кари Робинсън.
— Здравей, Кари. Как си? — попита той изненадан, че му се обажда.
Независимо, че се бяха срещали няколко пъти, но не бяха стигали по-далеч от „добър ден“.
— Съжалявам, че те безпокоя, но разбрах, че се каниш да поемеш Чад Къртис — каза тя рязко.
— Откъде разбра?
— Казаха ми в съда.
— Истината е, че още не съм решил.
— Значи няма да го поемеш?
Шон се намръщи. Кари Робинсън се славеше като упорит, агресивен адвокат, но самият той не падаше по-долу.
— Казах ти, все още не съм решил.
— Не знам дали знаеш, но Робин Пенроуз работеше за мен. Всъщност, тя беше най-добрата ми приятелка още от училище.
— Да. Чад ми каза.
— В такъв случай няма ли да ти е трудно да защитаваш Чад, след като знаеш колко близка беше тя на семейството ми?
— Имаш предвид отношенията ми с баща ти ли? — попита той озадачен.
Картър Робинсън беше съдружник на Спан преди Шон да отиде във фирмата, а след това бе напуснал. — Честно казано, не виждам как това може да повлияе на решението ми. Харесвам баща ти, но го виждам само два-три пъти в годината. Няма никаква причина за конфликт, ако това имаш предвид.
Последва пауза. След това тя заговори ледено:
— Не ми се ще да ти го казвам, Шон, но не мисля, че Джонатан Спан ще се съгласи с това.
— Слушай, Кари — отвърна той, мъчейки се да овладее гнева си, — знам колко си разстроена, но ти си адвокат и много добре знаеш, че Чад има право на защита, както и всеки друг.