— Пет пари не давам с кого се чукаш! — крещеше Спан. — Само че ти го направи с репутацията на моята фирма, а подобно нещо няма да търпя!
Знаеш ли, че тази сутрин ми се обадиха шестима от най-старите ми клиенти, за да ме попитат какво става със Спан и Макгроу?
И шефът го уволни. Онази сутрин Шон беше в съда и не присъства на всичко това, но когато му разказаха, отиде право в кабинета на Спан и поиска да върне приятеля му на работа.
Шефът отказа категорично и Шон тъкмо се канеше да заяви, че напуска и той, когато случайно погледна навън през панорамния прозорец от черно стъкло и видя, че на отсрещния тротоар са се събрали десетина педита с плакати и лозунги.
— Мистър Спан — каза Шон тогава, — по-добре погледнете какво става там, долу.
Шефът се обърна и на Шон му се стори, че чу ахване. Долу тълпата нарастваше, вече се виждаха и фургоните на местното радио — шефът моментално си даде сметка, че назрява публичен скандал, който би могъл да унищожи фирмата му.
Реши какво да прави само за минута. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и слезе на улицата с угрижен вид, за да разговаря с хомосексуалистите. След още десет минути успя да ги убеди, че информацията за уволнението на Скот е поредния гаф на средствата за масово осведомяване.
Това стана преди шест месеца и Скот все още работеше във фирмата.
Сега седна на стола до Шон и попита:
— За какво става дума? Защо трябва да се откажеш от делата си? Да не си болен?
— Не, не съм болен — отвърна Шон и си свали обувките. — Поемам едно друго дело, което ще иска много време.
— Колко ще трае? — попита Скот намръщено.
— Поне няколко месеца. Но може да се проточи и година.
Даваше си сметка какво означава това. Нямаше да има как да протака и да лавира. Трябваше да съобщи на някои много богати и влиятелни хора, че повече няма да се занимава с проблемите им.
— Шегуваш се! — възкликна Скот и отмахна кичур руса коса от лицето си. — Какво е това дело?
— Чу ли за Чад Къртис?
— Разбира се — Скот замълча и допря пръст до устните си. — Но там защитата е служебна, назначена от съда. — Той пак замълча, за да помисли над следващата част от загадката. — И Спан ти позволи да го поемеш? — Каза го сякаш току-що бе чул, че слънцето утре няма да изгрее.
— Спан още не знае.
— Още не знае?!
— Ще му кажа веднага, щом се появи.
Скот се разсмя.
— Фю-ю-ю! Сеньор! — подсвирна той. — Ако знаех, че тази сутрин ще си споделяме фантазии, щях да си сложа корсета! Този номер няма да мине, Шон.
— Ако не мине, Скот, готов съм да си отида.
Изрече го със спокойно лице, но стомахът му се сви. Досега дори не се бе замислял колко далеч е готов да стигне, за да поеме делото.
Скот забеляза нещо в погледа му, което го стресна.
— Говориш сериозно, нали?
— Да.
— И това дело означава толкова много за теб, че си готов да пропилееш шанса в бъдеще да станеш съдружник във фирмата?
— Да. — Шон усещаше как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на решимостта, откъдето няма връщане назад.
— А защо, дявол да го вземе?
— Скот — Шон сложи ръка на рамото му, — става дума за обвинение в убийство, без да е открит труп. Това се случва толкова рядко, колкото и слънчевите затъмнения.
— Знам. Само че ще е по-добре да помислиш още малко. Ще има и други дела, при които ще можеш да улучиш десятката.
— Е, кой знае? — усмихна се Шон и тупна с ръка коляното си, за да сложи край. — Може би Спан ще ни поднесе изненада и ще ми позволи да поема делото и без да мисля за своя частна практика.
— Аха, така е — поклати глава Скот. — Чух, че това лято ще открият ски лифт в Долината на смъртта.
Двамата се засмяха. Някой застана зад тях и каза:
— Разбрах, че си искал да ме видиш.
Скот и Шон се обърнаха и видяха Спан, облечен в елегантен италиански син костюм. Посребрената му черна коса беше сресана назад, ноктите му бяха добре поддържани и с рубина на вратовръзката си приличаше на манекен от модно списание.
— Мистър Спан! Добро утро! — поздрави Шон объркано. Цяла сутрин бе мислил как ще протече тази среща и сега шефът му го бе изненадал неподготвен.
— Е, отивам да си гледам работата — вметна Скот, изгледа Шон с вдигнати вежди и тръгна.
Спан протегна ръка и го улови за ръкава.
— Искам да поговорим за делото „Гемко“, веднага щом се запознаеш с него — каза той хрипкаво.
— Готов съм по всяко време, мистър Спан — отвърна Скот и бързо излезе от стаята.
На Шон му се стори, че го чува да въздиша облекчено навън в коридора.
Шефът успяваше да тормози всеки. Той беше единственият от фирмата, който можеше да уволни когото си иска, без да задава въпроси и да дава обяснения.