Шон сдържаше яда си, но не без да стиска зъби. Усещаше как го обливат топли вълни.
— Това дело може да допринесе много за репутацията на фирмата — каза той тихо.
— Само, ако спечелиш.
Най-накрая Шон разбра защо шефът му не иска да се заема с делото.
Беше твърде рисковано. Шумът около него би могъл да утрои работата на фирмата за шест месеца и да й осигури престиж, който не може да се купи с пари. Но можеше и да подкопае основите й. Така разсъждава корпоративния ум — придържай се към златната среда и ще си платежоспособен.
— Знаеш ли, към историята, която ти разказах, трябва да добавя и още нещо — продължи Спан. — Репутацията на защитника, който загуби делото, пострада значително. А сега се обади на съдия Маклин и му кажи, че няма как да вместиш делото сред ангажиментите си. — Той сложи ръка върху телефона.
— Не мога да го направя — отсече Шон. Категоричността му изненада и самия него.
— Синко, това не подлежи на обсъждане. Докато работиш за тази фирма, ти няма да защитаваш Чад Къртис.
Съдбовният момент бе настъпил по-бързо, отколкото Шон очакваше. „Е — мислеше той, — дали да извърша професионално самоубийство, или не?“
— Това не е някакъв си дребен, скапан развод — заговори бавно. — Това е истинско съдебно дело. — Направи крачка към Спан. — Още от университета си мечтая за подобен случай. Сега не смятам да се откажа от него.
Вече бе отишъл твърде далеч. Даваше си сметка, че може би вече не е сред служителите на Спан и Макгроу. Нещо повече — шефът му притежаваше достатъчно влияние, за да го изрита от Южна Калифорния и двамата много добре знаеха това. Но Шон разбра, че в момента не дава пет пари за работата, за бъдещето си, за парите, за престижа. Искаше да поеме проклетото дело.
— Излагаш на опасност всичко, за което си се трудил през последните няколко години — поклати глава Спан. — Като прекрачиш този праг, все едно скачаш от скала. Единственият ти парашут е фирмата. — Той посочи пода, сякаш кариерата на Шон бе там долу, унищожена от собствената му глупост.
Спан продължи, без да изважда ръце от джобовете си, изпълнен с безразличие:
— Сантиметри те делят да станеш пълноправен съдружник. Пропиляваш всичко заради някакво дело, което ще се превърне в най-банална история, веднага щом някой се спъне в трупа, докато тича за здраве.
Това може да стане още утре сутринта. И делото ще се превърне в най-тривиална помия, в която най-много ще можеш да пледираш за непредумишлено убийство.
Шон не каза нищо. Спан притежаваше удивителен инстинкт на адвокат по криминални дела. На времето си е бил сред най-добрите. Жалко, мислеше Шон, че е изоставил това, за да се занимава с бумащината на компаниите. Само за да укрепи финансовото си положение.
Изправи се и за първи път се почувства равен с шефа си. След като загуби работата си, той вече нямаше власт над него. Усещаше как възелът в стомаха му се отпускаше. Джонатан Спан и Шон Барет бяха равностойни същества и Шон най-накрая го разбра.
— Ще рискувам, Джонатан — каза той спокойно и излезе.
Глава пета
Шон си проби път през тълпата пушачи пред входа на областния съд.
Вътрешността не се различаваше от повечето държавни учреждения и напомняше куче, за което не се грижи никой. Ъглите бяха пълни с прахоляк и топчета мъх. Край стената се мъдреше самотен стол с пластмасова тапицерия, сцепена по шева. Никъде не се виждаха цветя или декоративни растения, никакви цветове, освен мрачното бежово и имитацията на дърво. Беше като автобусна спирка — всички минаваха оттам, без да обръщат никакво внимание.
Шон се промъкна през една зала, пълна с хора, от които също никой не се интересуваше. Млади жени с изрусени коси и приятни лица, с големи колкото юмрук синини по ръцете, седяха отпуснати на столовете, а децата им, облечени безвкусно, тичаха насам-натам. Двама-трима изхвърлени от училище младежи с рошави дълги коси се бяха навели над някакъв формуляр и се мъчеха да го прочетат. Мъже с ботуши и мазни шапки за бейзбол с надписи бършеха унищожените си от наркотиците носове.
Шон се изкачи по стълбите до Върховния съд на втория етаж. Кари Робинсън го очакваше на стълбищната площадка. Висока бе почти колкото Шон, а черната й коса покриваше раменете. Беше с небесносин костюм, а на шията си бе завързала червено шалче. Той беше забравил колко е красива.