Беше му омръзнало да слуша ултиматумите като този, които прокурорите бяха свикнали да му сервират. Сякаш продаваха коли на старо.
Наистина, много от хората, чиито интереси представят адвокатите, заслужават най-тежки наказания, но дали системата и всички, свързани с нея, трябваше да падат до нивото на престъпниците?
— Ако правосъдието функционираше както искаш ти, Гамбоа, нямаше да има нужда от съд. Просто ще извиваме врата на всеки, докато признае, а след това ще бесим и толкова.
— Не ми звучи лошо.
— Само дето ще пострадат и невинни хора.
— Невинните не се разхождат с колата на жертвата на следващия ден, Барет — изръмжа Гамбоа и завря носа си в лицето на Шон. — Престани да ми пробутваш тези помии! Задниците като Къртис трябва да отиват в газовата камера, само че бабичките от Върховния съд няма да ни позволят да го изпратим там.
Без да каже нищо, Шон заобиколи Гамбоа и отново тръгна към съдебната зала. Съдебният пристав го забеляза и му махна да побърза. Шон предположи, че преди да започне, съдията Маклин ще иска да се срещне със страните.
Докато приближаваше, някой от журналистите се провикна:
— Мистър Барет, вярно ли е, че сте поели защитата на Къртис?
Изведнъж тълпата с фотоапаратите и видеокамерите се люшна към него.
За да се отърве, се наложи да пребяга последните няколко крачки.
— Ще разговарям с вас после — провикна се той през рамо, преди приставът да затръшне вратата зад гърба му.
Прокурорът, Шърман Лоуънстайн, вече чакаше на мястото си. Беше прехвърлил петдесетте и от последния път, когато го видя, бе надебелял, но усмивката му все още блестеше от множеството златни коронки, все още носеше костюмите с подплънки и ослепителните вратовръзки, които бяха негова запазена марка. Днес беше с червена, широка цяла педя, със сексуални изрази, написани на френски.
— Мистър Барет? — каза Лоуънстайн и протегна ръка.
— Да — кимна Шон и я стисна. — Как сте, мистър Лоуънстайн? Аз ще представям мистър Къртис.
— Да, научих. Ще бъде интересно дело.
— Вероятно. — Шон остави куфарчето си на масата на защитата и попита:
— Значи са изпратили тежката артилерия, а?
Репутацията на Лоуънстайн наистина беше солидна. Той бе съвършеният обвинител — хитър като гладна невестулка, с невероятен усет за работата си. „Нашият часови във войната срещу престъпността“ — както често го наричаше кметът на града по безкрайните приеми, благотворителни балове и политически срещи, където Лоуънстайн винаги присъстваше и винаги го снимаха.
— Е — каза прокурорът, — нещата могат доста да се заплетат, ако не си наясно с какво си се заел. — Той хвърли на Шон продължителен, съчувствен поглед, като боксьор тежка категория, който гледа дребния си клубен спаринг партньор, когото са изпратили да се бие с него, за да си изкара прехраната. — Но ако трябва да съм напълно честен — добави той, — исках малко да сменя обстановката.
Първата от многото лъжи, полуистини, преувеличения и заблуди, помисли си Шон. Лоуънстайн вече от дълго време беше прославен от медиите заместник областен прокурор. Той бе обвинител в делата срещу Среднощния удушвач и Децата на гибелта — сатанинска секта, която убиваше знаменитости по азбучен ред. Бяха стигнали до „Д“, когато специалните отряди ги пипнаха пред къщата на Джони Карсън в Малибу.
Лоуънстайн беше от прокурорите, които измерват успеха си с продължителността на посветеното им ефирно време.
Приближи приставът и каза:
— Господа, съдия Маклин желае да ви види в кабинета си.
Съдията Стивън Маклин седеше с крака на бюрото, с цигара, залепнала на долната му устна, и говореше по телефона. По закон той нямаше право да пуши в съда, но това не пречеше около него в кабинета му непрекъснато да се стеле канцерогенен облак. Преди да влезе, Шон пое дълбоко въздух. Помисли си, че това може би е последният чист въздух, който ще има възможност да вдъхне в продължение на доста време, защото освен към пушенето, съдията имаше добре известна слабост и към дрънкането.
Маклин им посочи столовете с цигарата. При движението върху панталоните му падна дълго парче пепел. Съдията идеално се вписваше в неугледната атмосфера на Областния съд. Костюмите му изглеждаха така, сякаш е прекарал нощта на някоя пейка в парка, а сакото и панталонът му рядко бяха от един комплект. Косата си сякаш бе подстригвал сам — приличаше на щръкнала суха слама, лъкатушеща от челото до тила.
Маклин захвърли слушалката на мястото й, стана и влезе в тоалетната.
Без да затваря вратата, той разкопча панталоните си и започна да се облекчава.