Выбрать главу

— Разполагаш ли с няколко минути? — попита Спан любезно. Прекалената му учтивост бе неочаквана.

— Разбира се.

Последва пауза. Шон чу как Спан кашля, за да прочисти гърлото си.

— Това, което ти казах… че можеш да станеш съдружник, все още важи.

Защо не помислиш отново? Ще получиш ъгловия кабинет с френския прозорец, който винаги си искал.

Когато чу думата „съдружник“, кракът на Шон се отпусна и еластичният дюшек отскочи. Единият му край събори неотворена бирена бутилка от мивката. Тя падна на пода и започна да свисти ядосано. Шон погледна телефонната слушалка подозрително. Какво ли е намислил Спан? Никога не бе споменавал конкретно, че ще го прави съдружник. Беше чувал само намеци — потупването по рамото, което пробутват шефовете като него, вместо да раздават реални повишения. Каквото и да приказваше сега Спан, Шон знаеше, че от ъгловия кабинет го делят още няколко години тежка работа.

— Струва ми се, че не бях прав за фирмата — каза Шон накрая. — Но чувствам, че е дошло време да започна самостоятелно.

— Сигурен ли си, че не мога да те разубедя? Не бързай. Не е нужно да решаваш сега. — Говореше като водещ на телевизионна игра, който изкушава състезател.

— Не, благодаря — отвърна Шон. — Вече съм решил. Смятам, че постъпвам правилно. — Не отделяше поглед от цвърчащата бирена бутилка, готов да скочи, ако капачката изхвърчи.

— Все още смятам, че грешиш — продължи Спан. — Но това не значи, че не можем да останем приятели.

Говореше толкова мазно, че почти пееше.

— Съгласен съм.

— И още нещо. Сега си съвсем сам. Ако се натъкнеш на проблем, който искаш да обсъдиш с някого… знай, че можеш да ме потърсиш по всяко време.

Това бе едно от нещата, които щяха да му липсват — разговорите с другите адвокати, особено с шефа, за неясните моменти в закона.

— Благодаря. Винаги съм ценял мнението ти. И си напълно прав — за това дело ще имам нужда от съвет. Предполагам, че нямаш нищо против да се възползвам от предложението, особено като вземем предвид, че заради това дело ме изрита.

Двамата се засмяха.

— Глупости. Очаквам с нетърпение да видя как ще се справиш. Да ти призная честно, ще ми се фирмата да можеше да си позволи да го поеме.

Но за жалост е много рисковано.

Шон бе прекарал няколко дни в размисъл и разбираше притесненията на Спан.

— Да, така е. И без друго това дело май е по-подходящо за соло изпълнител.

След няколко протоколни любезности затвориха. Спан не е лош човек, помисли си Шон, стига да не засягаш финансовите му интереси.

Едва затвори телефона и Мак почука два пъти на вратата, след което я бутна и влезе. Изглеждаше, като че ли е минал под градинска поливачка. Рижата му, обикновено щръкнала коса сега беше сплескана и сплъстена. Около мишниците и по гърба му имаше големи петна от пот.

— Закъсня — отбеляза Шон.

— Разбира се, че ще закъснея! — изръмжа Мак. Пухтеше като старо куче, което е тичало. — Трябваше да паркирам чак на шибаната „Дейна“ и да се довлека оттам пеша.

— Нали ти казах да ползваш паркинга за посетители отзад?

— Да, много хубаво, само дето в него никога няма свободни места. По крайбрежието има петдесет къщи и само шест скапани места за паркиране!

Той захвърли якето си и се огледа, сякаш никога досега не бе влизал вътре. Къщата на Шон беше типична за Южна Калифорния. Целият под беше покрит с черга, изплетена от въже. На всеки шест месеца той я вдигаше и измиташе навън половината плаж. Съгъваемото канапе, което можеше да се превърне в широко легло, сега бе издърпано от обичайното си място в ъгъла и препречваше вратата. На различни места покрай стената бяха сбутани още три единични кревата, върху които се търкаляха огромни възглавници. До един от тях висеше лампа с формата на езическо божество. Декора допълваха пръснатите навсякъде плажни принадлежности — две-три фрисбита, парчета изхвърлено от вълните дърво, пепелник от мидена черупка, причудливи буци вкаменена лава, дъска за сърф.

Завесите бяха от рибарска мрежа, накичени с пластмасови морски звезди, а старите столове бяха от палмови листа. Мак бавно се обърна и изгледа почти стъписано плажните одежди на Шон — крещящите бермуди, избелялата фланелка.

— Дявол да го вземе, Барет — каза той, — питам се защо не устроиш кантората си на самия плаж? Така ще ти е по-лесно. И без това наоколо няма къде да се паркира… Защо не наемеш помещение на някое човешко място, като всички други?

Шон отиде в кухнята, сгъна с мъка дюшека, натъпка го в килерчето и бързо затръшна вратата, преди да е успял да излезе отново. След това мушна глава в хладилника, извади кутия бира и я хвърли на Мак.