— Колко години си бил заместник шериф? И въпреки това мислиш, че в живота има справедливост?
Шон се засмя и затвори вратата.
Беше почти сигурен, че типът с ямайски акцент е побъркан. Но нещо го караше да не е съвсем сигурен. Ако успееше да превърне тази несигурност в истинско съмнение, би могъл да го пробута на съдебните заседатели, за да се опитат да се преборят с него. Ако не успеят, ще трябва да оправдаят клиента му. Такъв е законът.
Глава девета
Когато Шон пристигна пред затвора, Скот вече го очакваше. Сравнително нова, общо взето незабележителната шестетажна бетонна постройка без прозорци всъщност освежаваше района. В „Санта Ана“ излежаваха присъди предимно чужденци, незаконно проникнали в страната от Мексико и Централна Америка. Докато приближаваше от крайбрежието, Шон видя цели глутници от тях — с бели ризи, черни панталони и платнени обувки, разпрани по шевовете. Висяха по оживените кръстовища и очакваха някой неангажиран с профсъюзите посредник да ги наеме за тежка еднодневна работа. Живееха по две-три семейства в апартамент и кварталите им отразяваха приходите на глава от населението. Черните драсканици, които децата им оставяха навсякъде, допринасяха за грозотата на гледката.
Шон вмъкна колата под навеса край затвора и свали гюрука. Иначе, ако някой решеше да открадне нещо, щеше да го скъса. След като смени три, той най-накрая се отказа от хубавия радиокасетофон и го замени с обикновено радио за трийсет и осем долара, което никой не би откраднал.
— Искам да ти кажа няколко думи по това дело — каза Шон, докато се изкачваха по стълбите към входа. Той отвори вратата и пусна Скот да влезе пръв. — Най-напред трябва да знаеш, че Бъргър не беше искрен докрай. Твърди, че не знае нищо за убийството, но съм убеден, че лъже. Дори и без самопризнанието му, ще го осъдят, ако не ти каже истината. Първата ни работа ще е да го убедим в това.
Тръгнаха нагоре по лявото стълбище и Шон продължи да обяснява:
— Съвсем ясно е, че не той е дръпнал спусъка, но все пак трябва да разберем какво е правел там. Онази вечер уж е останал, за да работи извънредно. Сигурен съм, че не го е направил от благородни намерения, но също така съм сигурен, че го е изпратил някой друг.
Скот отвори вратата на приемната за посетители и пусна Шон да влезе първи. Обясниха на дежурната надзирателка при кого идват и седнаха да чакат.
— Може би някой друг е поръчал изстрелите — предположи Скот и разклати сгъваемия стол, за да провери дали е стабилен. Не му хареса люлеенето му, затова стана и се настани от другата страна на Шон.
— Сигурен съм в това. Спомни си какво е казал на Гамбоа. С него е имало още двама души. И този идиот ги крие.
— Бъргър — разнесе се отегчен женски глас. Двамата станаха и се приближиха до вратата, на която пишеше: „Достъп ограничен“. Дежурната надзирателка стана от гишето и след миг отвори отвътре.
— Оттук, моля — каза им тя престорено сърдечно.
— Благодаря, Маккинън — кимна Шон.
След като влязоха, жената се обърна и отключи друга врата, която водеше към боядисано в жълто помещение, в чиято среда имаше маса с формата на подкова. Затворниците сядаха от вътрешната страна, а посетителите — от външната. Разделяше ги вертикално стъкло с решетка, но то бе високо само петдесетина сантиметра, така че отгоре можеха да се предават писма, снимки и други предмети.
Бъргър вече ги очакваше в далечния край на стаята за свиждане. Още от вратата си личеше, че диша тежко. С едната ръка разтриваше тила си, а в другата стискаше незапалена цигара. Шон си даде сметка колко различно приемаха съдбата си двамата му клиенти. Бъргър беше нервен като невестулка, докато Чад сякаш не даваше и пет пари за сериозността на предявените му обвинения.
— Е, как си? — заговори Шон.
— Боже мой! Как съм! Иска да знае как съм! — обърна се Бъргър към Скот. — Съседът по килия снощи ми направи предложение. Измъкни ме оттук преди да съм родил на онзи скапан негър бебе, дяволите да го вземат!
— Добре, добре, успокой се, Тед — каза Шон и направи помирителен жест с ръце. — Днес трябва да поговорим за много неща.
Бъргър се втренчи в Скот, като че ли едва сега го забеляза и го посочи с пръст:
— Кой е този?
— Скот Пауърс, Тед. Той ще поеме главната отговорност по делото ти.
— Главната отговорност? Какво значи това?
— Значи, че отсега нататък той е твоят адвокат.
Бъргър тръсна глава, сякаш в черепа му избухна бомба.
— Не разбирам. Ти ги накара да зарежат самопризнанията ми. Нещата тъкмо започнаха да се оправят, нали?