Бъргър остана до стената. Поглеждаше часовника си почти всяка минута, за да види още колко време ще трябва да остане там, напълно беззащитен. Целта му всеки Божи ден бе чисто и просто да оцелее, всяка нощ му се присънваше един и същ кошмар — как негърът се промъква в килията му с онова мачете. И се чувстваше все по-зле. Не можеше да спи, не можеше да се храни, не можеше да прави каквото и да било, освен да мисли. Ужасът го бе завладял напълно. Имаше диария.
Главата му бучеше от глад и недоспиване. Денем, когато беше топло, трепереше от студ, а вечер се потеше. Знаеше, че скоро ще рухне, но какво би могъл да направи? Да се овладее?
Шаба мушна ръка в панталона си и отлепи острието. Скри го в ръката си и застана до кофите за боклук, недалеч от Бъргър. Когато иззвъня звънецът, Бъргър отново остана последен. Долови, че зад него има някой и се опита да ускори крачка, но Шаба го улови за врата с огромната си ръка и го задържа.
Притисна гръкляна му и му попречи да извика. Умееше да убива с прецизността на хирург, когато се наложеше. И му доставяше удоволствие, сякаш бе поел качествен наркотик — да слуша как някой да моли за живота си, да гледа уголемените от страха очи, да вижда осъзнаването на приближаващата смърт. Затова предпочиташе мачетето — то подсилваше ужаса. Обичаше да слуша жалното скимтене, да долавя как жертвите виждат живота си като на филмова лента до последния писък и болката, която блокира мозъка. Можеше да прекара цяла нощ на кокаин — сякаш язди буен жребец — или на хероин — той оцветяваше всичко в златно, — но нищо не можеше да се сравни с чувството, което събуждаше у него смъртта.
Заби острието в гърба на Бъргър. То проби мускулите и се вряза в бъбреците. Шаба го раздвижи вляво и вдясно, без да пуска врата му, за да среже колкото се може повече вътрешни органи. Когато го пусна да се свлече на асфалта, сърцето продължаваше да работи, защото кръвта излизаше на тласъци. Главата му тупна глухо. Задушаваше се и дробовете му свиреха като на болен кон. След това от сгърчената му уста също бликна кръв и дневната светлина заблестя в очите му както някога, когато караше детското си велосипедче, преди да убият майка му и тя се усмихваше… някога. Той простена при представата за нея, почувства топлата кръв като нейния дъх на лицето си.
Когато надзирателите видяха Бъргър проснат по очи, той вече бе мъртъв, а Шаба бе преминал по дългия коридор без прозорци и вече седеше в килията си.
Глава двайсет и първа
Негърът бе казал, че Робин ще бъде в Янки Клипър, така че първото нещо, което направи Мак, когато слезе от самолета в Сан Франциско, беше да намери телефонен автомат. Наложи се да влезе в четири, преди да открие телефонен указател, чиито страници със ресторанти и хотели да не са откъснати. Не откри заведение с име „Янки Клипър“. Провери и в „Жълтите страници“. Нищо. Най-накрая мушна четвърт долар в апарата и набра информационната служба. Служителката не успя да открие такъв телефонен номер.
Когато Мак казваше на някоя кукличка, която се опитваше да впечатли, че е детектив, най-често постигаше желания резултат. Разбира се, никой не очакваше да се вози на червено Ферари, а и не приличаше на Джеймс Бонд, но въпреки това си го представяха като класически копой — нещо средно между Шерлок Холмс и Коломбо, — който умее да събере две и две и да получи четири на десета степен. Дайте му две неясни улики и той ще ви каже кой е убил Кенеди. Естествено, Мак никога не се опитваше да премахне тази малка заблуда, ако чрез нея можеше да си осигури приятно прекарване на нощта. Защо да обяснява, че всъщност работата му е отегчителна и досадна? Че през повечето време обикаля из улиците, показва снимки на този и онзи и задава въпроси с часове?
Нищо общо с „Бейкър Стрийт“. „Малките сиви клетчици“ му бяха необходими единствено, за да се досети кой го изпраща за зелен хайвер. А дори и това някак си долавяше инстинктивно. Калтак ли е човекът пред теб или не?
Най-важното качество на един детектив е късметът. Беше му се случвало да се лута от една задънена улица в друга по цял ден, за да открие някаква улика, но девет от десет пъти успяваше единствено заради голия късмет. Да попадне на нужния барман в нужното време, например.
Или на някоя жена, която искаше да си отмъсти на мръсното копеле. Или на педераст, на когото се е харесал и който не сваля гримираните си очи от него.
Мак беше пияница и комарджия, така че не би могъл да попадне на честна жена от манастир, но пък беше усърден детектив. Нае кола на летището и подкара към града, Мина през парка „Голдън Гейт“, до Ломбард, след това през Мишън Дистрикт и най-накрая стигна до Ембракадеро на брега. Оттам се отправи на запад към кей номер девет, към мястото, което туристите наричаха „Рибарски кей“. Островитянинът бе казал, че Робин ще бъде там.