— А защо мислиш, че е била от оборотните момичета?
— Шесто чувство. Канеше се да напусне града.
— И не каза къде отива?
— Не, но ако съм прав, следващата й спирка ще е Лас Вегас.
Предполагам.
Мак поклати глава и плъзна празната бутилка към него.
— Благодаря. Налей ми сега едно уиски, какво ще кажеш?
— Аз черпя — отвърна Джим и сложи чашата на бара.
Мак я пресуши на един дъх. Ако се наложеше да шофира десет часа до Лас Вегас, щеше да се нуждае от малко упойка. Преди това обаче трябваше да остави съобщение на телефонния секретар на Шон. Да му каже, че по всяка вероятност Робин вече е в Лас Вегас.
Това няма да е чак толкова зле, помисли си той, докато пиеше второто уиски. Вегас беше любимото му място. От парите на Барет му бяха останали около хиляда долара. Реши да проучи каквото трябва и да се наслади сериозно на алкохола и хазарта. Да прекара нещо като отпуск.
Може би този островитянин не беше чак толкова лош тип в края на краищата.
Глава двайсет и втора
Нокс паркира джипа в двора на отдела за борба с наркотиците.
— Изглежда има нещо в това, за което ни заяжда Барет — каза Гамбоа. — Смъртта на Бъргър го потвърждава. Убийството на Ромеро и Скот не е свада между хомосексуалисти. Нещата трябва да са свързани.
— Може би, но ми се струва, че Бъргър беше последният, който би могъл да каже за какво става дума — отбеляза Нокс.
— Ами задникът, който ги е убил?
— Да, ако го хванем. Можем да го търсим сред неколкостотинте затворници, които са били на покрива, когато е бил наръган Бъргър — Нокс посочи компютърната разпечатка в ръката на Гамбоа. — Ще ни трябват месеци, за да проучим всички. А половината вече са пуснати под гаранция.
— Какво друго ни остава?
Нокс сви рамене и слезе от джипа.
— Погледни колко пъти е освобождаван Ромеро — продължи Гамбоа. — Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет! — преброи той, докато вървяха по дългия коридор. — Тринайсет пъти са го пускали по живо по здраво!
— Изглежда е работил за отдела за борба с наркотиците, ако питаш мен.
— Сериозна история! Четиринайсет пъти е арестуван и тринайсет от тях са го пускали без нищо. — Гамбоа се изхрачи в едно кошче за боклук. — Рутледж и шайката му! Боже мой! Обличат се като палячовци и вонят още по-лошо. Махни им значките и няма да са по-стока от лекетата, които гонят.
— Все пак са на наша страна — напомни му Нокс. — Не могат да работят на улицата по официални костюми.
Гамбоа поклати глава.
— Всичко е въпрос на приоритет. До един са пропаднали. Внедряват се в някоя шайка уж за малко и скоро забравят, че всичко е само театър.
Отвориха една врата, на която пишеше „НАРКОТИЦИ“ и се промушиха между две дълги редици шкафове. Влязоха в по-голямо помещение, в което имаше няколко бюра. Около черната дъска в ъгъла се бе събрала група мъже с цивилни дрехи. Едър мъж, със загоряла от слънцето кожа и големи космати ръце, удряше по дъската с парче тебешир. Приличаха на футболен отбор, който анализира мач.
— Рутледж е най-лошият от пасмината — промърмори Гамбоа и кимна към едрия мъж пред дъската.
— Мислех, че го харесваш.
— Колкото херпес — отвърна Гамбоа.
— Я вижте кой е тук! — извика Рутледж, когато видя Гамбоа и Нокс в дъното на стаята. — Самите братя биячи! Да си нарушил нечии граждански права напоследък, Гамбоа?
— Още ли заделяш от конфискуваните мангизи, Рутледж? — не му остана длъжен Гамбоа.
Сам Рутледж и Том Гамбоа се мразеха още от полицейската академия не защото бяха различни, а защото си приличаха. Бяха готови на всичко, за да получат повишение и тъй като и двамата бяха станали сержанти, съперничеството помежду им се бе задълбочило още повече. Не пропускаха случай да си разменят обиди, а на няколко пъти се бе стигнало дори до бой.
— Та на какво дължим честа да ни посетиш? — попита Рутледж. Дразнеше се, че пресата обръщаше повече внимание на отдела на Гамбоа. Когато заловяха убиец, снимката на Гамбоа веднага се появяваше във вестниците. На отдела за борба с наркотиците също обръщаха известно внимание, но далеч по-малко, отколкото на отдел „Убийства“. Работата им беше мръсна и невзрачната им клиентела отнемаше от блясъка.
— Исках да видя как ще е като се пенсионирам — ужили го Гамбоа.
— Ако си дошъл да ни даваш акъл, благодаря. Гледали сме този филм.
Очевидно бяха чули за незаконния разпит на Бъргър.
— Майната ти! — просъска Гамбоа, усмихнат през зъби.
— И освен това — продължи Рутледж, — в момента не ни трябват обвинения в незачитане на закона. Искаме да запазим работата си. — Околните се разсмяха. — Нали нямаш нищо против да завършим инструктажа си? За тази вечер планираме арести. Бих те поканил, но не искам да си имаме работа с бърза помощ.