— Да не би да сте намерили някоя бабка, която си прави чай за повишаване на апетита? — отвърна Гамбоа.
— Ти ми кажи само едно. Как така областният прокурор може да обвини някого в убийство, след като главният следовател дори не може да открие трупа?
— Да те вземат дяволите, Рутледж, скапаняк такъв! Не можете ли поне да приличате на полицаи!? — Гамбоа застана до двама млади, единият с опашка, а другият с тъмни очила и джинси. — Не само приличате на боклуци, а сте си такива.
— Ти ли го казваш? Чувам, че напоследък разследваш убийствата си в разни помийни ями.
Нима бяха научили и за това?
Гамбоа се приближи до Рутледж и впери поглед в очите му. Не за първи път се заяждаха така. Нокс все пак искаше да избегне всякакви неприятности и застана между двамата. Имаха нужда от помощта на отдела за борба с наркотици.
— Знаеш ли, Гамбоа — не преставаше Рутледж, наклонил глава, за да го вижда над рамото на Нокс, — с радост бих те изритал по задника, само че след два часа трябва да сме на улицата.
— Слушайте, сержант Рутледж, съжалявам, че прекъсваме работата ви — опита се Нокс да успокои обстановката. — Дойдохме, за да получим от вас сведения за един човек на име Еди Ромеро.
— Знам, че е мъртъв — отговори Рутледж.
Гамбоа му показа компютърната разпечатка.
— Струва ми се, че е работил за вас. Така ли е?
— Да, използвали сме го няколко пъти. За следене на пласьори и всичко останало. — Както повечето ченгета от службите за борба с наркотиците, Рутледж също изпитваше параноичен страх от скандалите.
Всички знаеха, че в този бизнес се въртят много пари и борещите се с него бяха най-силно изложени на изкушението да се корумпират. — Някакъв проблем ли има?
— О, не — отговори Нокс. — Според документите, той е бил арестуван миналия месец за притежание на наркотици. За вас ли работеше?
— Да, преди да го очистят.
— Каква точно беше задачата му?
— Както на всички останали. Трябваше да ни информира за контактите си. Този път се срещна с някакъв тип на име Шаба Сейнт Джеймс.
— О-хо-о! — възкликна Гамбоа и показа на Нокс разпечатката. — Виждаш ли? Шаба Сейнт Джеймс е бил на покрива на затвора, когато Бъргър е очистен.
— Боже! Трябва веднага да го разпитаме!
— Малко е късно, умнико. Адвокатът му го е измъкнал под гаранция — Гамбоа посочи надписа до името. — Освен това никак не бързам да го пипна.
— Защо?
— Искам известно време да го наблюдаваме. Да видим с кого се среща.
Този тип е само изпълнител. Трябва да разберем кой е мозъкът зад всичко това.
Нокс кимна.
— И Ромеро трябваше да му заложи клопка? — попита Гамбоа.
— Не. Искахме да устроим нещо такова, но Ромеро категорично отказа да участва. Страхуваше се.
— Може би това е в основата на всичко — каза Нокс. — Сейнт Джеймс е заподозрял, че Ромеро се кани да му изиграе мръсен номер и го е ликвидирал.
— Може би — кимна Рутледж, — само че не е имал основание да мисли, че работи за нас, защото не работеше. Нали се отказа? Освен това, защо ще убива адвоката? Само би си навлякъл неприятности.
— Точно така — съгласи се Гамбоа. — И защо му е било да убива Бъргър?
Не, тук играта е по-голяма, не става дума само за леке, което се е уплашило да не го натопят. — Той млъкна за миг и се обърна към Нокс.
— Чакай малко, колежанино! Барет не ти ли каза, че пред „Медтек“ е стрелял едър негър, комбина с Ромеро?
Нокс кимна.
— Тогава ще наблюдаваме кучият син известно време. Да видим какво е намислил.
След като атмосферата се поуспокои, Нокс попита:
— Сержант, възможно ли е момчетата ви да следят известно време какво става по улиците? Може да ни помогнат да открием Сейнт Джеймс.
Рутледж кимна.
— Ще наредя. Що се отнася до Сейнт Джеймс, бърлогата му е в увеселителния парк в Хънтингтън.
— Знам го този парк — отвърна Нокс. — Благодаря. Всички сведения, които можете да ни дадете, ще ни бъдат от полза.
— Да — подхвърли Гамбоа на излизане, — ако им остане време между дозите кокаин.
— Ще направим всичко за теб, Гамбоа — извика Рутледж в отговор. — Ако чуя нещо, ще ти се обадя в антисептичната яма.
Стаята се разтресе от смях. Нокс хвана шефа си за ръкава и го избута през вратата, преди да успее да отговори.
Глава двайсет и трета
След Сан Франциско късметът изневери на Макдъф. Прекара два дни в Лас Вегас, от казино в казино, но не попадна на нищо. Не се бе прибирал у дома повече от седмица и вече се канеше да си тръгва. Първо, обаче, искаше да се нахрани като човек и да се наспи, а нямаше пари нито за едното, нито за другото.