— И още нещо… Защо Робин би се впуснала във всичко това, оставяйки Чад да бъде съден за убийство? Не мисля, че е способна на подобно нещо.
— Може би си права за тази Робин, която познаваш от дете. Но онази, за която ми разказа Грегъри Поуп, според мен е напълно способна.
— Онова влечуго не ти вдъхва доверие, нали? Не бих се изненадала, ако и той е забъркан в тази история.
Шон поклати глава.
— Не мисля, Кари. Наистина, нищо не би ме изненадало, но ми се стори, че Поуп искрено я е обичал, колкото и да е смахнат.
Кари се приближи до него, за да се предпази от вятъра, който ставаше все по-силен.
— И така, докъде стигнахме? — попита тя.
— За нас не знам — отвърна Шон. — Но знам, че Робин сериозно е затънала в неприятности. Ако все още е жива, струва ми се, че много скоро може и да умре. Всички, които са имали вземане-даване с Шаба, засега завършват в моргата.
Кари потрепери.
— А какво е общото между тях? Каква е връзката между Робин и смъртта на Бъргър?
— Не знам. — Шон спря и се обърна към нея. В сутрешния полуздрач му се видя много красива. — Може пък наистина в Бейкърсфийлд да не са били Шаба и Робин, а някои други.
— Но не вярваш в това?
— Не вярвам. Ала не ми се мисли за другата възможност.
Разхождаха се близо час. Никое дело досега не го бе обърквало и изтощавало толкова. Съмняваше се във всичко и всички, включително и в собствените си възможности. Прегърна Кари през кръста и тръгнаха назад към къщата. Мълчаха. На небето бяха надвиснали черни облаци.
Вълните бяха големи и яростни, чайките се криеха от вятъра.
Шон спря, обърна се към Кари и тя му се усмихна. Целуна я и за миг лицето й го защити от хапещия вятър. Знаеше, че е достатъчно да я прегърне, за да забрави всички неприятности. Сред бурята от съмнения, неувереност и подозрения, единственото нещо, в което бе сигурен, беше тя.
Глава двайсет и шеста
Лоуънстайн скоро щеше да призове на свидетелската банка клиента му.
Преди това смяташе да разпита хлапетата, Тод и Никол, които бяха видели Чад Къртис да бие Робин на плажа и Франк Джонсън, който твърдеше, че се отървал от колата по молба на Чад. Ако някъде в Америка се намереше адвокат, който да изтълкува това показание в полза на Къртис, Лоуънстайн би искал да разбере що за човек е. Най-накрая, като съкрушителен удар, пред съда трябваше да се яви разплаканата майка на Робин, за да видят съдебните заседатели, че изчезналата е била нечия дъщеря, че майка й плаче за нея всяка нощ и проклина деня, в който е чула името Чад Къртис.
— Повикайте Тод Грант — обяви Лоуънстайн.
— Тод Грант — разнесе се гласът на съдебния пристав.
— Тук! — извика хлапето, като че ли беше на вечерна проверка и бързо стана от мястото си на втория ред, където седеше до майка си. Беше облечен както и тогава на плажа. Извини се на тримата души, пред чиито места трябваше да мине, за да стигне до средната пътека и се отправи към свидетелската банка. Цялото му тяло трепереше.
Лоуънстайн отново носеше изпоцапана двестадоларова вратовръзка, но на тази се виждаха голи момченца и момиченца в древногръцки стил.
Застана пред Тод и започна да го разпитва бавно и обстойно, за да даде възможност на момчето да опише с колкото се може повече подробности състоянието, в което му се е сторило, че е жертвата, когато я е видял от спасителната кула на плажа.
— Помислих, че е мъртва — каза Тод най-накрая.
— Благодаря, нямам повече въпроси — кимна прокурорът и седна на мястото си.
Тод се огледа безпомощно и вдигна очи към съдията, сякаш очакваше някакъв знак какво да прави. Шон се изправи, за да започне кръстосания разпит и веднага привлече вниманието му. Плахият, объркан вид на хлапето го тревожеше — не приличаше на наглите малолетни престъпници от бандите. Говореше искрено, нямаше причина да лъже и съдебните заседатели си даваха сметка за това. Единствената му надежда бе да се опита да покаже, че може би се е заблудило. Трябваше да пипа много внимателно. Тод беше прилично момче и сигурно напомняше на заседателите за собствените им деца — ако се нахвърлеше върху него прекалено грубо, щеше да се превърне в инквизитор, който тормози едно беззащитно хлапе, призовано да изпълни гражданския си дълг.
Часовникът на стената показваше 3, 30.
— Мистър Грант… — започна Шон и се приближи до свидетелската банка, — или може би предпочитате да ви наричам Тод?
— Предпочитам Тод — кимна хлапето. Беше твърде нервно, за да не се усмихне на мисълта, че могат да го наричат „мистър“.
— Добре, Тод — продължи Шон дружелюбно, — ти каза, че си помислил онази жена за мъртва, нали?