— Да.
— На колко години си, синко?
— Почти на седемнайсет. Ще ги навърша другия месец.
— И си ученик?
— Да.
— Но още не си завършил медицинско образование? — Шон се усмихна.
Тод също се усмихна, ала не каза нищо. Маклин се наведе напред и го подкани:
— Синко, трябва да отговаряш на всички въпроси, дори и да ти се струват смешни.
По тона Шон разбра, че Тод е симпатичен дори и на съдията.
— Съжалявам… Все още съм само в гимназията.
— Всичко е наред — продължи Шон. — Само се питах по какво съдиш, че жената е била мъртва, след като не си учил медицина?
Въпросът бе уместен и съдебните заседатели наостриха уши. Засега нещата се развиваха добре, но трябваше да внимава. В никакъв случай не биваше да допуска хлапето да се разскимти и разтръшка от объркване, защото щеше да постигне обратен на търсения ефект. Съдът нямаше да чуе нищо. Малко хора биха изтърпели равнодушно някакъв си надут адвокат да тормози беззащитно дете.
— Как разбра, че е мъртва? — повтори въпроса си Шон.
Тод се смути.
— Ами… Н-н-не знам… Тя… не мърдаше.
— Човек не мърда и когато спи или е припаднал.
— Така е… да.
Не посмя да го притисне повече, за да не го извади от релсите. Бе постигнал най-важното — да покаже, че когато става дума за трупове, Тод не разбира нищо. Време беше да продължи нататък.
— Искам да ни кажеш дали имаше нещо необичайно в походката й, когато я видя да приближава преди това?
— Май нямаше нищо — отвърна Тод.
— Аха — кимна Шон. Явно малкият беше забравил какво бе говорил в полицията. В писмените си показания твърдеше, че жената му се е сторила пияна. Подобни неща се случваха нерядко. — Тод, трябва да знаеш, че е много важно да си сигурен във всички подробности, за които ни осведомяваш.
— Да, сър — поклати Тод глава енергично.
— Давам си сметка, че от онази вечер е минало доста време, така че ще ти помогна да си припомниш някои неща. Съгласен?
— Разбира се.
Шон отиде до масата си, взе писмените показания на Тод и ги остави пред момчето. То изтри потните си длани в панталоните и ги пое.
— Това са писмените ти показания пред полицията. Моля те да прочетеш наум втория абзац на трета страница.
Тод разгърна листата и зачете. Устните му мърдаха и сочеше редовете с пръст. След малко свърши, вдигна глава и каза:
— Готово.
— Добре — кимна Шон и взе листата от ръцете му. — Сега припомни ли си как ходеше жената онази вечер?
— Да, сър — каза Тод и поклати глава. — Малко залиташе, струва ми се.
Шон искаше да чуе нещо по-определено и му подсказа:
— Виждал ли си някои от приятелите ти да ходят така?
Лицето на Тод просветна. Най-накрая стана дума за нещо познато.
— Разбира се. Като се насвяткат…
— Като се насвяткат? — повтори Шон и погледна към съдебните заседатели с повдигнати вежди, сякаш никой не знаеше за какво говори момчето. Един от мъжете зад преграда изсумтя саркастично.
— Да, като се напият.
— Разбирам. Значи можем ли да кажем, че жената ти се е сторила пияна?
— Разбира се.
— Имаше ли още нещо, което да те кара да мислиш, че е пияна? — попита Шон.
— Не. Всъщност, не ни беше пред очите толкова дълго.
— Спомена, че си видял Къртис да я носи.
— Да? — отвърна момчето с учудване.
— Имаше ли нещо в състоянито й тогава, което да те кара да мислиш, че е била пияна?
— Не. Тогава я помислих за умряла — отвърна Тод.
Шон изтръпна. Последното нещо, което искаше да се споменава в съда, бе думата „умряла“. Веднага зададе следващия си въпрос:
— Каза, че си виждал пияни хора, вярно ли е?
— Разбира се. Много пъти.
— А виждал ли си починали хора?
— Разбира се — отговори той веднага и млъкна. Личеше си, че се замисли. — Да, разбирам какво искате да кажете. Че е била в безсъзнание. — Тод се поколеба отново. — Всъщност, точно това казах на Никол онази вечер.
Пред Шон се отвори огромна врата и той мина през нея.
— Казал си на Никол Хардман, момичето, което е било с теб онази вечер на плажа — той погледна съдебните заседатели многозначително, — че жената е в безсъзнание?
— Да — отговори Тод, доволен, че може да му угоди.
Шон забеляза как Лоуънстайн навежда отвратено глава. Никой не може да е сигурен как точно ще се държи едно дете пред съда. Те са непредсказуеми като диви животни — тъкмо си мислиш, както в цирка, че ще прескочат през запаления обръч, а те се обръщат срещу теб и те изяждат на една хапка. Шон се усмихна на прокурора и продължи:
— Спомена, че не си ги наблюдавал дълго време, така ли е?
— Само, когато бяха под кулата.
— Имаше ли достатъчно светлина?
— Да. Имаше електрическа крушка.