Шон се отдалечи и се подпря небрежно на преградата пред съдебните заседатели. Беше дошъл моментът да разголи момчето, но не трябваше да го прави грубо. Превърна се в един от съдебните заседатели, в човек, който само търси истината.
— Не ни разказа защо си отишъл на спасителната кула с Никол — изгледа го Шон и му се усмихна. Тод също му се усмихна. Сякаш бяха приятели, които си говорят за момичета.
— Ами… ние… знаете, приказвахме си… такива работи.
— Колко време си… приказвахте?
— Към половин час.
— Правихте ли нещо друго?
— Искате да кажете…
— Целувахте ли се, например? — подсказа Шон с глас на изповедник.
— Да, целувахме се.
— Нещо друго?
— Дали съм я пипал?
Залата избухна в смях. Шон се опита да запази лицето си сериозно, но не успя. Съдебният пристав се бе опрял на един шкаф и пистолетът му застърга по повърхността.
Дори и Маклин се смееше, когато удари с чукчето по масата, за да въведе ред. Наложи се да отпие доста голяма глътка вода, за да престане.
Шон погледна момчето. От червено лицето му бе станало пепеляво и после пак червено. Преживяваше най-тежкото за един тийнейджър — смущението. Шон се приближи до него със сериозно, делово изражение.
Погледна го в очите и изчака да се поуспокои. След това каза:
— Всъщност ме интересуваше дали сте пили.
Тод погали несъществуващата си брада и промърмори:
— Да… малко бира.
Шон продължи веднага, за да му попречи да мисли за смущението си.
— Значи и двамата сте пили?
— Да.
— Колко?
— Три-четири бири.
— Никол също ли изпи три-четири бири?
— Не. Май изпи две.
— Беше ли се насвяткал, когато видя мъжа и жената под кулата?
— Не.
Шон замълча, изгледа съдебните заседатели и сви рамене учудено.
Показа им, че ще се наложи да попритисне това хлапе, ако иска да му каже истината.
— Изпил си три или четири бири и ти нямаше нищо?
— Е, може би не съвсем нищо. Дребна работа. Татко ми позволява да пия бира вкъщи. — Тод изобщо не си даде сметка, че току-що публично обвини баща си в извършване на престъпление. Мъчеше се да се оправдае, да се измъкне от възможното наказание. — Издържам на бира доста добре.
— С чия кола отидохте до плажа?
— Моята.
— Кой я кара на отиване?
— Аз.
— А на връщане?
Момчето се поколеба и извърна лице. Разбра, че се е хванало в капана.
Родителите му седяха сред публиката и нямаше да му се размине.
Никаква кола поне месец.
— Отговори на въпроса, синко — обади се Маклин. Дори и той съчувстваше на Тод.
— Никол — отвърна той най-накрая.
— Защо?
— Не знам. — Все още се мъчеше да отклони острието, което щеше да ореже правото му да кара кола.
— Не беше ли свързано с факта, че си пил твърде много? — настоя Шон.
Тод вдигна отчаяно ръце и се наведе напред.
— Не беше кой знае какво — каза той с изтънял глас. — Можех да карам без проблем, но Никол не искаше да се качи, ако не я оставя да кара тя.
— Благодаря — кимна Шон. — Нямам повече въпроси.
— Мистър Лоуънстайн? — подкани го Маклин. — Искате ли думата?
Прокурорът не си направи труд да стане.
— Не, нямам нищо, ваша светлост.
Тод премина между масите на защитата и обвинението и след това по пътеката между редовете като прокълнат. Баща му излезе след него от съдебната зала с вид на екзекутор.
Шон седна и Чад му се усмихна.
— Това беше добре — каза той.
— Не беше зле — кимна Шон. — Само че после там ще застане момичето, а то не е било пияно.
— Да — отвърна Чад. Лицето му отново посърна.
Глава двайсет и седма
В девет часа на следващата сутрин Мак бутна вратата на Съдърн Невада Нашънъл Банк и влезе. Тъй като Робин очевидно не се бе представила с истинското си име, трябваше да използва описанието, дадено му от Фелипе и състарената снимка.
Най-напред се приближи до охраната — старец на около седемдесет, с избеляла синя униформа. На ревера му имаше значка с надпис „Охрана“.
— Шерифе — каза Мак, — чудех се дали не мога да ти задам няколко въпроса.
— Не съм шериф — отговори старецът. Под брадичката му имаше ивица сива четина, която бе пропуснал да обръсне. — Едно време бях шериф, но много отдавна. Преди кризата през трийсетте, когато всички останаха без работа.
— Така ли? — попита Мак, като се мъчеше да изглежда впечатлен.
— Да. Нямаха с какво да плащат на шерифите и затова се разпищолиха типове като Дилинджър. — Старецът скръсти ръце на гърдите си и присви очи. — Помня, че между Тоика и Денвър нямаше и сто полицаи. Виждал съм Бони и Клайд… — Той продължи в този дух цяла минута, преди Мак да успее да се намеси. Не посмя да му покаже снимката на Робин.