Докато му разкажеше всичко, което знаеше за фотографията, банката щеше да затвори.
— Къде мога да си открия нова сметка? — попита той бързо, когато старецът млъкна, за да си поеме въздух.
— Нова сметка? Ей, там — посочи той към ограденото с парапет място в дъното.
Жената зад бюрото бе прехвърлила петдесетте, но се опитваше да мине за трийсет и петгодишна. Не успяваше.
— Здравейте, мадам — поздрави Мак. Веднага прецени що за птица е и съжали, че не е взел каубойските си ботуши. — Казвам се Крейг Макдъф.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Макдъф — отговори жената и вдигна поглед към едрия секси мъж. — Аз съм Дарлийн.
— Наричайте ме Мак — каза той и се усмихна.
— Добре, Мак — усмихна се тя в отговор и показа изкуствените си зъби.
— Искаш да откриеш сметка при нас ли? — попита тя и тежката й златна гривна издрънча върху бюрото.
— Дарлийн, ето какво, ще съм ти благодарен, ако ми отговориш на няколко въпроса. — Опитваше се да не прозвучи съвсем като Джони Кеш, но все пак тя разбра, че е от простолюдието.
— За банката ли?
— Горе-долу. Имам снимка на една жена, която търся и искам да ми кажеш коя е тя.
— Клиентка на банката? — Дарлийн направи физиономия.
— Може би — кимна Мак. Беше дошъл моментът наистина да се направи на актьор.
— Съжалявам, мистър Макдъф — поклати глава жената, — но не ми е позволено да давам информация за клиентите ни.
— Дарлийн — настоя той, — просто искам да знам дали тази жена е имала работа с вашата банка.
— Точно това нямам право да съобщавам. Клиентите ни разчитат на нашата дискретност.
Мак извади състарената снимка на Робин и я улови така, че служителката да може да я види. Засега му стигаше да разбере дали я познава, без да му казва името й. По изражението на лицето й разбра, че знае нещо. Ако жената от снимката не беше клиентка на банката, Дарлийн нямаше да наруши никакви правила, ако му кажеше, че не я виждала, но ако я познаваше, тогава трябваше да я накара да изплюе камъчето.
Мак опря големите си ръце на бюрото и я изгледа като набито куче.
— Не можеш ли да направиш изключение?
— Съжалявам.
Той пое дълбоко въздух. Трябваше да направи всичко възможно, за да отвори тази стара чанта.
— Слушай, скъпа, можеш ли да пазиш тайна?
Дарлийн се изчерви заради близостта на едрото му тяло — Ами, колкото всички останали — отвърна тя и се изкиска като ученичка.
— Искам да ти покажа нещо — продължи Мак и бръкна във вътрешния си джоб. — Не бях честен докрай с теб, Дарлийн. Аз съм сержант Макдъф от Лос Анджелес. — Той отвори портфейла си и й показа старата си полицейска значка.
— Разбирам — каза тя, но Мак виждаше, че не разбира. Точно това му трябваше. Импровизираше.
— Няма да те лъжа — той се наведе на сантиметри от лицето й и продължи шепнешком. — Тук би трябвало да съм на почивка. Миналия месец прекарах инфаркт… доста тежък… Не трябва дори да мисля за работата поне още два месеца…
— Аха — кимна тя. Опитваше се да разбере накъде бие този страхотен тип и се вгледа в сините му очи.
— С две думи, работя в отдел „Убийства“ и от месеци издирвам една заподозряна. Всъщност заради нея получих инфаркта. Работех по осемнайсет часа на ден…
— Мислиш, че е убила някого? — прошепна Дарлийн и се огледа. Шефката й не гледаше към тях.
— Не просто някого — отговори Мак зловещо. — Чувала ли си за случая „Кросби“? Преди шест месеца пресата прогърмя за него.
— Не, не мисля — поклати глава Дарлийн.
— Имаш късмет. Работя в полицията от двайсет и пет години и не съм виждал по-жестоко нещо. Тази симпатична възрастна дама е убила трите си внучета, когато ги е взела, за да ги гледа известно време…
Смляла ги е на кайма! Имала два големи добермана и…
— Боже мой! — възкликна служителката, а Мак се отдръпна назад.
— От деня, в който влязох в стаята на онези деца, не съм спал.
Кръвта… Не съм престанал да сънувам кошмари!
Разбра, че е лапнала въдицата. Сега трябваше да навие макарата.
— Все още не мога да разбера с какво мога да помогна.
— Имам основания да вярвам, че тази жена живее някъде тук и е клиент на тази банка — продължи да лъже Мак.
— Мак, много искам да ти помогна, но наистина ще си изпатя, ако разговарям с външен човек за клиентите ни — тя докосна ръката му.
— Дирлийн, трябва да ми помогнеш — каза Мак умолително и улови ръката й. — Утре заминавам и няма как да се върна повече. Не можеш ли просто да хвърлиш едно око на снимката? — Той я бутна към нея на бюрото. — Заради децата!
Дарлийн погледна снимката и започна да изучава лицето.