На 2 декември 1814 г. „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ акостираха на дългите пристани, врязващи се в залива. Нищо не се беше променило през тази седмица и половина, докато Матю и Лили ги нямаше тук. Припасите все още бяха струпани на купища на пристанището и хората на генерал Джаксън се разхождаха навсякъде, създавайки впечатление, че градът е под обсада. Лили обаче забеляза една малка, но съществена разлика. Гражданите като че ли бяха изпаднали в смут. Събираха се по ъглите и си шепнеха, нерядко жестикулирайки оживено, с мрачни лица. Очаквателен шепот вменеше над града, сякаш британското нападение не беше вероятно, а направо сигурно.
Матю настани Лили в наетата карета и незабавно потеглиха за улица „Дюмейн“ тридесет и едно. Но той изведнъж промени намерението си и нареди да ги закарат на Оръжейния площад, където беше главната квартира на генерал Джаксън.
— Какво има, Матю? — запита Лили, разтревожена. — Защо градът е така напрегнат? Защо е толкова важно да се срещнеш с генерал Джаксън?
Матю не искаше да я плаши, но разбра, че тя има право да знае какво става.
— Генерал Джаксън има сигурни сведения, че британците скоро ще нападнат Ню Орлиънс.
— Знаеш нещо, нали? — запита Лили.
— Дик Марлоу каза, че е видял голяма флота от британски кораби да се събира на един остров наблизко. Най-вероятно това значи, че нападението е близко. Сега ще осведомя генерал Джаксън и ще предложа корабите и хората си за защитата на града.
Лили си пое дъх на пресекулки.
— Защо не ми каза по-рано?
— Не исках да ти създавам ненужни притеснения — безгрижно вдигна рамене Матю. — Знаех, че ще победим британската флота пред Ню Орлиънс, и ти скоро щеше да научиш за атаката. Ето, стигнахме — каза той, поглеждайки през прозореца. — Ще те изпратя в дома на Сара, стой там, докато се върна.
Каретата спря и Матю слезе. Каза нещо на кочияша и побърза да влезе в сградата.
След малко го поканиха да влезе при генерал Джаксън. Каленият в битки войник изглеждаше уморен, когато поздрави Матю. Не му беше особено лесно да защитава град, чиито жители не гледаха сериозно на предстоящото нападение. Матю беше сигурен, че бръчките по измореното лице на генерала се бяха вдълбали още повече след последната им среща преди две седмици.
— Какво ви води в Ню Орлиънс толкова скоро, капитан Хоук? — запита Джаксън.
— Дълга история, генерале — каза сухо Матю, — но е достатъчно да кажа, че не можах да пристигна в по-благоприятен момент. Помислих, че ще искате да знаете, че британската флота е била забелязана много близо до Ню Орлиънс.
Джаксън уморено поклати глава.
— Точно както предполагах. Хората и запасите ми са малко, но ще се бием с всички налични средства.
— „Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ са на ваше разположение, генерале. Добре въоръжени са и могат да се бият в защита на града.
— Корабите ви ще бъдат добре дошло допълнение към отбраната ни — отвърна Джаксън. — Получих и предложение от Жан Лафит, който изразява желание да ни предостави кораби и хора, ако градът бъде нападнат.
— Знам, че губернаторът Клейбърн не иска да се довери на Лафит. Вие на това мнение ли сте?
— Мисля, че предложението на Лафит е искрено — каза замислено Джаксън. — Говорих няколко пъти с него и вече приех великодушното му предложение. Веднага ще му пратя известие. Благодаря ви, капитане, че ми донесохте тази ценна информация, и че ми предоставяте корабите си. Те са много ценни за пас.
Ако Лили знаеше колко се тревожи Сара за нея, никога нямаше да се промъкне тайно на кораба на Матю. Сара не бе на себе си, докато чакаше Матю да се върне и да доведе Лили в Ню Орлиънс. Знаеше, че е само въпрос на време той да я открие на борда на „Морския ястреб“, и можеше да си представи колко е ядосан.
Бяха минали няколко дни от завръщането им и ситуацията около предстоящото нападение ставаше все по-мрачна. Не само в обсадения град, но и между Матю и Лили. Спяха в едно легло, защото в малката къща на Сара нямаше друга стая. По бяха като двама чужди хора, отчуждаващи се все повече с всеки изминал ден. Лили ненавиждаше тази дистанция помежду им, но се страхуваше да повярва отново на Матю. Да спи с него беше мъчение, което търпеше всяка нощ, само и само да опази мира в лома на Сара. Как можеше да желае Матю, след като той така я излъга? Как можеше да го желае така отчаяно, като знаеше, че никога няма да й бъде верен? Как можеше още да го обича, когато го мразеше?
Макар че Матю беше предложил услугите си на генерал Джаксън, още намираше време да желае съпругата си. Искаше тя да му отвръща по същия изключителен начин, както го правеше на острова, страстно и всеотдайно. Имаше нужда тя да разбере, че го обича, да разбере, че не й изневерил. Всяка нощ, докато лежеше до нея, беше болка и копнеж; чакаше я да се вразуми и това беше живо мъчение. Но за негово съжаление Лили не показваше, че чувства към него нещо друго освен презрение. Ако тази проклета война не изискваше цялото му време, щеше да намери начин да я накара пак да го обикне. Имаше дни, когато й беше толкова ядосан заради продължаващото отчуждение, че малко му оставаше да я накара насила да се люби с него. Точно преди това да се случи, той си спомни думите й, изречени толкова отдавна.