— Съжалявам, Лили — каза тихо Джеф, обгръщайки с другата си ръка Сара, която хлипаше тихо.
— Има ли оцелели? — запита остро Лили, отказвайки да приеме смъртта на Матю.
— Около десет мъже — каза мрачно Джеф, — повечето прибрани ат „Лейди Хоук“. Всички бяха закарани обратно в града. Матю не е сред тях. Когато Дик Марлоу се върне, ще ви каже повече. Само съобщавам какво ми каза, когато говорих с него малко след като „Лейди Хоук“ се върна в пристанището.
Сара вече плачеше с глас и Джеф я прегърна здраво, за да я утеши. Той знаеше колко обича брат си. Матю беше всичко за нея, след като родителите им бяха починали, и връзката помежду им беше силна.
Когато първоначалният шок отмина, Джеф каза на Лили, че генерал Джаксън е наредил да издирят Матю и другите, които може да са оцелели от морската битка.
— Винаги има възможност оцелелите да са стигнали със собствени сили до брега — каза той, опитвайки се да внесе надежда в безнадеждната ситуация.
В действителност, и той почти не вярваше, че Матю може да е оцелял.
В следващите дни Лили живееше в някаква празнота, в кошмар, от който нямаше спасение. Когато Дик Марлоу най-накрая дойде, тъжно разказа всичко, което си спомняше за последните мигове на „Морския ястреб“. Лили попиваше всяка дума.
— „Лейди Хоук“ изпадна една английска фрегата и беше на известно разстояние, когато едно гюлле улучи барутната камера на „Морския ястреб“. Не разбрах какво е станало, докато не чух експлозията. Когато погледнах нататък, видях трупове да плуват навсякъде и корабът гореше. Потъна след минути. Веднага започнах да прибирам оцелелите. Не бяха много…
— Видя ли Матю? — запита Лили.
Макар че описанието на Дик сломи сърцето й, тя трябвате да узнае и най-малките подробности.
Очите на Дик отразяваха нещастието й.
— Аз… не, Лили, съжалявам. Прибрахме и мъртвите, но Матю не беше сред тях.
Малко след това Дик си тръгна, за да отиде на кораба си, който беше претърпял минимални повреди и трябваше да се ремонтира. Твърде рано беше да пита Лили какво ще реши за останалите кораби на Матю. Освен „Лейди Хоук“ имаше още „Гордостта на Хоук“, някъде в Атлантика. Един стар приятел на Матю, Андрю Калдър, беше капитан на този кораб. От началото на войната почти не бяха получавали новини за него и Дик не беше сигурен дали още плава.
Сама в стаята си, Лили даде воля на ужасната си мъка. Агонията я притискаше със съкрушаващата си тежест, докато тя си припомняше всяка горчива дума, която беше хвърлила в лицето на Матю в деня, когато той тръгна на бой с англичаните. Сега той нямаше да разбере, че не е искала да каже това, че независимо какво беше правил или с кого, тя още го обича. С тежко сърце осъзна, че беше постъпила неразумно, беше се показала неотстъпчива и отмъстителна. Това, което правеше болката от смъртта на Матю още по-непоносима, беше съзнанието, че той може би й беше говорил истината.
Празнотата на живота без Матю се простираше ужасяващо пред нея, карайки я да осъзнае безплодните дни, месеци и години без него. Изтощена, Лили легна като мъртва, пожелавайки си животът да продължи без нея.
В следващите дни тя обиколи болниците, пристаните и щаба на генерал Джаксън, надявайки се, молейки се за чудо, което да й върне Матю. За съжаление, молитвите и надеждите й не получиха отговор. Никъде не чу нищо за Матю и за съдбата му.
Когато генерал Джаксън нареди да престанат да търсят оцелели в морето, Лили беше неутешима. Упорито отказваше да повярва, че Матю е мъртъв, въпреки убедителните доказателства, които сочеха противното. Не може да е мъртъв, нали, самоубеждаваше се тя противно на здравия разум. Щеше да го почувства в сърцето си, в костите си, с всяка фибра от съществото си. Щеше да го усети с всеки дъх, който поемаше. А сега чувстваше само огромна празнота. Дълбоко в нея се таеше убеждението, че Матю ще се върне при нея благодарение на някакво чудо.
Денят, в който името му се появи в списъците на официално обявените за мъртви, беше траурен ден за Лили. Тогава тя повика Дик Марлоу и изказа желанието си да отплава на борда на „Лейди Хоук“. Искаше да се върне в Бостън и в Хоуксхейвън. Тази къща беше домът на Матю и там тя щеше да се чувства по-близо до него. Въпреки ужасната си мъка беше сигурна, че Матю би искал тя да се върне в неговия дом, че би очаквал тя да поеме юздите на управлението и да ръководи делата му така, както той би го направил.
— Не можеш да заминеш, Лили — завайка се Сара, вече в напреднала бременност. — Не и докато не се роди бебето ми. Искам да си тук, при мене.