— Предполагам, че са ти разказали за експлозията. — Сара кимна. — Бях на мостика, когато се случи, и взривната вълна ме изхвърли във водата. Загубих съзнание почти веднага и когато се свестих, бях на борда на британски кораб. Казаха ми, че съм бил в безсъзнание почти няколко дни след битката и не съм можел да кажа нищо. Кракът ми беше сериозно наранен от експлозията, главата също. След като се оправих, научих, че съм бил много близо до смъртта, когато са ме извадили от водата.
— Как така са те прибрали британци? — запита Джеф.
— Английска фрегата била потопена от Лафит по същото време, когато „Морският ястреб“ хвръкна във въздуха. Явно съм бил изхвърлен далече от мястото, където потъна „Морският ястреб“, и англичаните са ме сметнали за един от своите. Тъй като не съм можел да им кажа кой съм, те ме задържали на борда и се погрижили за раните ми. Нямах представа, че съм на път за Англия.
— Слава богу, че се намери. Няма значение дали са те спасили англичани или американци, важното е, че си жив — каза Сара със задавен глас. — Бяхме съкрушени, когато ни казаха, че си потънал с кораба си. Отначало Лили отказваше да повярва, че си мъртъв. Но ти изглеждаш много отслабнал. Как се върна в Ню Орлиънс?
— Когато пристигнах в Англия, се записах като моряк на един търговски кораб. Не исках да губя време да отивам до Лондон и да искам пари от Крис, затова поех по единствения път, който ми остана. Знаех, че тук всички ме мислят за мъртъв, и исках да стигна по-бързо до дома. Не се бях възстановил напълно, а и пътуването не беше леко, но поне сега съм тук. — Изведнъж лицето му помръкна. — Джеф ми каза, че Лили е в Бостън. Какво я е прихванало да заминава от Ню Орлиънс?
— Опитах се да я убедя да остане, исках да е тук за раждането на детето ми. Но тя беше непреклонна — въздъхна Сара.
— Каза ли защо заминава така прибързано?
— Може би е искала да сложи в ред работите ти — предположи Джеф.
— Може би — изрече Матю с окаменял глас.
И може би е искала да получи утеха от Клей Уинслоу, който урежда работите ми, помисли той, но без да го изрича на глас.
20
Лили трябваше да бъде наясно, че ако се вижда с Клей, дори заради такива невинни причини като делови въпроси, това ще породи клюки в Бостън. Но тя изобщо не помисли за това. Разбра го, когато един ден посети Дик в канцеларията на Матю близо до пристанището. Това стана малко след като се беше съгласила на делови обяд с Клей в един от най-добрите бостънски хотели. Лили трябваше да вземе безброй решения за имуществото на Матю и когато Клей предложи да се срещнат за обяд, тя се съгласи с готовност, още повече, че този ден трябваше да излиза, затова реши да му спести идването до Хоуксхейвън.
Дик я поздрави топло и започна да обяснява с големи подробности какво правят трите останат кораба на Матю, изпълняващи търговски курсове.
— „Гордостта на Хоук“ най-накрая си дойде, когато екипажът разбра, че войната е свършила. Ако си съгласна, ще наредя да се ремонтира и ще намеря товар. Андрю Калдър се съгласи да остане капитан.
— Направи каквото смяташ за най-уместно, Дик — отвърна Лили. — Вярвам на преценката ти.
Дик се изчерви от удоволствие. Знаеше, че Матю би искал той да направи това, което е най-добре за Лили, и отговорността лежеше като сериозен товар на раменете му. Което го отведе към една друга тема. Докато си вършеше работата, се беше натъкнал на обезпокоителни клюки, и макар че искаше да каже на Лили, никак не му се щеше да й причинява ненужни притеснения. Ъглите на устните му се отпуснаха надолу в загрижено изражение и това веднага привлече вниманието й.
— Има ли нещо, Дик? Някакъв проблем, за който трябва да знам?
— Толкова ли съм прозрачен?
На Дик не му приличаше да се преструва, чувствата ясно се изписваха в невинния му поглед. Той въздъхна тежко, пожелавайки си животът да не беше толкова сложен.
Явното му притеснение изпъваше нервите на Лили до крайност.
— Ако има нещо, което трябва да знам, длъжен си да ми го кажеш.
— По дяволите, Лили, никак не ме бива в това.
— В какво?
Тя беше наистина озадачена.
— В прикриването. Не искам да те нараня.
— Да ме нараниш ли? — Сега вече Лили сериозно се разтревожи. — Ако не ми кажеш за какво става дума, наистина ще се разсърдя — заплаши го тя.
— Носят се клюки за тебе и Клей Уинслоу, повтарят ги всички в Бостън. Злобни клюки, Лили, чух ги от няколко души. Последната гласи, че ти и Клей сте били любовници и той те ухажвал публично.
Дик се изчерви. Имаше си теория, но не можеше да докаже нищо.
Лили обаче не остави мълчанието му да я заблуди.
— Ако знаеш нещо, Дик, моля те, кажи ми го!