— Не искам да те наранявам, Лили, това са само предположения, но се обзалагам, че Клариса Хартли стои зад тези слухове.
— Клариса! Нямах представа, че е в Бостън.
Дик беше твърде близък с Матю и знаеше за Клариса Хартли и връзката им. Както и за неприятностите, които беше причинила на Матю и Лили.
— Трупата й е в града от няколко месеца насам. Играят в оперния театър.
— Отношенията ми с Клей са съвсем невинни — протестира Липи. — Връзките помежду ни са делови и нищо друго. Не знам какво бих правила без тебе и Клей. Наистина нищо не разбирам от деловите въпроси и искам всичко да бъде наред, когато Матю…
Гласът й секна. Кога щеше да разбере, че Матю няма да се върне? Никога!
Дик я изгледа въпросително.
— Какво щеше да кажеш?
Лили прехапа долната си устна.
— Нищо важно.
Никой не разбираше как се чувства тя. Ако не вземеше мерки, приятелите й щяха да кажат, че губи разсъдъка си. Колко време трябваше да мине, преди тя да приеме смъртта на Матю? Отговорът беше прост. Повече, отколкото й беше отредено да пребивава на земята.
Резултатът от разговора с Дик беше, че Лили започна да внимава да избягва ситуации, които можеха да се изтълкуват недобронамерено от клюкарите. Тъй като все пак се налагаше да се съветва с Клей, тя правеше така, че той да идва в дома й и слугите да присъстват. Макар да се очакваше, че една млада вдовица ще поиска да се омъжи повторно, една година се смяташе за приличен период на траур, преди тя да започне да се среща с други мъже.
— Не ме интересува какво мислят хората — измърмори Клей, когато Лили му съобщи решението си следващия път той да дойде в дома й за подписването на документите. — Не сме направили нищо нередно. Никога не бих очернил твоята чест или паметта на Матю. Винаги съм знаел, че Клариса Хартли е една отмъстителна вещица. Не знам как Матю е могъл…
Лили изглеждаше толкова смаяна, че Клей си прехапа езика.
— Мене ме интересува какво мислят хората, Клей — каза тя с тихо достойнство. — Очаквам да отгледам детето си в Бостън и не мога да си позволя името ми да се свързва с разни клюки. Съжалявам, Клей, знам, че ми мислиш доброто, но отсега нататък работите ни трябва да се водят от дома ми. И то само ако се налага да дойдеш лично.
— И аз съжалявам много, Лили — каза тъжно Клей. — И освен това имам да говоря с тебе за важни работи. Става дума за „Гордостта на Хоук“. Имам предложение за него, което може би ще искаш да обмислиш. Ако го продадеш, ще ти останат „Лейди Хоук“ и „Небесен ястреб“. Така можеш да направиш попечителски фонд за бъдещото си дете. Знам, че Матю би искал то да е осигурено.
— Тъй като тази работа ми изглежда доста сложна, нека я обсъдим — предложи Лили.
Преди да подпише последните документи, тя толкова се измори, че Клей се почувства длъжен да прекрати дискусията.
— Знаеш ли какво, Лили — предложи той. — Защо засега не оставиш неподписаните документи тук? Поспи малко, сигурен съм, че ще ти се отрази добре. Ще дойда довечера след работно време и ще ги взема.
Облекчението на Лили беше очевидно.
— Уморена съм — призна тя. — Бременността е по-изтощителна, отколкото съм си представяла.
— Изглеждаш прекрасно — каза Клей с грейнали от възхищение очи. — Още си толкова слаба, че ако не ми беше казала, никога нямаше да заподозра, че носиш дете.
Лили се засмя.
— Кажи ми го пак след няколко месеца.
Очите на Клей блеснаха.
— Ще ти го казвам толкова често, колкото ми позволиш.
Матю подуши одобрително свежия въздух, толкова привичен за Бостън и другите пристанища. Беше все още студено за март и той ускори стъпките си. Не носеше куфари, затова побърза да се отдалечи от пристанището, нямайки търпение да стигне по-скоро до дома си и при Лили.
Лили.
Вкусваше сладостта на името й на езика си. Нямаше представа какво да очаква, когато стигне у дома. Сара му беше казала, че Лили е била неутешима, когато научила за „смъртта“ му. Но като имаше предвид по какъв начин се бяха разделили, преди той да тръгне към съдбоносната битка, Матю се съмняваше, че тя може да е била толкова съкрушена. Може би е била по-скоро облекчена. Господи, как да я разбере каква е всъщност! Упорита, твърдоглава, независима, смела. Но не би искал да е друга. Освен, може би, малко повече да му вярва.
Беше заминал от Ню Орлиънс веднага щом разбра, че Лили е в Бостън, и през цялото пътуване се беше чудил как ли ще го посрещне тя. Опитваше се да не се въодушевява прекалено много, имайки предвид буреносната им раздяла. И със сигурност не искаше да я плаши, като се появи пред нея, излизайки от гроба, така да се каже.
Колкото и да се опитваше, Матю не успяваше да разсее мъчещия го страх, че Лили вече е приела Клей Уинслоу в живота си. Тревожеше се, че тя е напуснала Ню Орлиънс само за да потърси утеха при мъжа, който ясно показваше, че е влюбен в нея. Бяха ли станали вече любовници? Доброволно ли се беше хвърлила в прегръдките на Клей, веднага щом е получила известие за смъртта на съпруга си?