— Хайде, Матю — настоя Клариса, облизвайки пълните си устни като гладна котка.
— Съжалявам, Клари — отвърна той, озадачен от липсата на желание към дългогодишната си любовница — Не съм в настроение. Нито пък ще се срещам с тебе, докато съм в Лондон. Ако Монтегю разбере за връзката ни, ще настъпи истински ад. Съвсем сериозно възнамерявам да се оженя за Лили Монтегю и няма да позволя никаква намеса от твоя страна. Предлагам да се върнеш в Америка, преди да са започнали военните действия.
И той се накани да излезе.
— Матю, недей. Не ме оставяй така, имам нужда от тебе.
— Ако ти трябва мъж, Клари, стани облечи се и си потърси.
— Почакай! Ще те видя ли в Бостън?
— Не знам, Клари, наистина не знам.
Матю започна да ухажва Лили с ентусиазма и решителността на мъж, подтикван от отчаяние. Времето му изтичаше, всеки говореше за предстоящата война и грохот на оръдия навестяваше сънищата му. Точно както се справяше с всеки проблем, появил се пред него, и сега Матю стана олицетворение на настойчивост и твърдост. Но когато се озовеше насаме с Лили, усещаше напрежение между двамата, като тънка, обтегната струна.
В следващите седмици той я посещаваше почти всеки ден. Когато времето позволяваше, излизаха с наетата от него карета, а след като гърбът престана да я боли, започнаха да яздят чистокръвни коне от конюшнята на Монтегю. Когато отначало Лили беше отказала да излезе с Матю, баща й настоя тя да приеме поканата. И понеже до момента Матю се беше държал като съвършен джентълмен. Лили повече не протестира, макар че дълбоко в сърцето си се закле, че никога няма да забрави мотивите му да поиска ръката й. Но това, което не разбираше, бяха мрачните му, жадни погледи, които й хвърляше Матю, когато мислеше, че тя не гледа към него.
В един особено топъл есенен ден Матю пристигна с предложение да отидат на пикник. Беше взел със себе си кошница, пълна с храна, и макар че Лили беше против, двамата отидоха на едно живописно място край малък поток, за да обядват на открито. Малко по малко доброто поведение на Матю накара Лили да забрави притесненията си и след като се нахраниха и прибраха нещата в кошницата, тя се облегна на едно дърво, лениво съзерцавайки играта на слънчевите лъчи, които танцуваха сред обсипаните с широки листа клони над главата й. Храната и топлината я унасяха и й беше извънредно трудно да не задреме.
— Лили, мисля, че е време да кажем на баща ти, че ще се оженим.
Думите на Матю събудиха Лили като плисната в лицето й студена вода.
— Какво? Да не си полудял? Нямам намерение да се женя за тебе. — Гласът й беше възбуден и сериозен. — Ти не ме обичаш и аз със сигурност не съм влюбена в тебе. От брака очаквам нещо повече, не само другарство. А дори това няма да важи за нас, защото през повечето време няма да си бъдеш у дома.
— Животът с мене няма да е чак толкова лош — възрази Матю, засегнат от думите на Лили. — Ние не сме си противни. — Ако трябваше да бъде напълно откровен, щеше да признае, че тя го привлича ужасно силно. — Ще се държа добре с тебе, ще имаш прекрасен дом, който да управляваш така, както намериш за добре. Ще се радвам, ако съюзът ни бъде благословен с деца. И понеже дълго време ще прекарвам в морето, няма да ти се меся в живота.
— Бракът, който току-що ми описа, не ме привлича — отвърна намръщено Лили.
— Откъде знаеш, та ти си още дете — възрази Матю с досада.
Не му харесваше някой да го отхвърля. Клариса чакаше години наред за подобна чест.
— Достатъчно голяма съм, за да знам какво искам — продължи Лили. — И със сигурност не искам някакъв арогантен, студен мъж, който би се оженил и за някоя сврака, стига да има пари. Защо парите са толкова важни за тебе?
Сдържайки темперамента си, Матю отговори:
— Парите ми трябват за справедливо дело. Морето е моята професия и когато корабите ми бъдат въоръжени както трябва, ще прекарвам дните и нощите си в преследване на врага.
— Врага? И това ли наричаш справедливо дело? — изрече смаяна Лили.
— Войната между Америка и Англия е неизбежна. Загубих цяло състояние по вина на англичаните, които препречиха пътя на корабите ми в открито море, откраднаха товара и принудиха екипажите да преминат на служба в тяхната флота. Възнамерявам да преследвам врага и да го накарам да си плати, задето ме лиши от препитание.
— Господи! — ахна Лили. — Искаш да използваш състоянието ми против родната ми страна? Никога! Нито едно пени от парите ми няма да бъде похарчен за такава грозна цел. Никога няма да се съглася да се омъжа за тебе. По-скоро ще вляза в манастир.