Вече искаха да изпробват мъдростта и силата си срещу артефактите на създание, толкова по-велико от тях, толкова отвъд възможностите им да го осмислят. Надменността им ги караше да вярват, че могат да придобият тази сила.
Не разбираха, че силата на краля вещер бе идвала отвътре, не отвън и че останките му, „есенцията на разпръсната магия“, „парченцата от Зенги, разхвърляни надалеч“, от песните на глупавите и наивни бардове, ще могат чрез акта на съзиданието да ги победят и да вземат от тях дори докато те се опитват да спечелят от разпръснатото от Зенги.
Това бе истинското обещание на краля вещер, обещанието, което бе накарало драконите да се тълпят край него.
Малкият череп откриваше единствено покой. Книгата, която го притежаваше в себе си, бе открита, умовете, които я търсеха, бяха любознателни, а паметта — кратка. Парченцето от есенцията, захвърлено надалеч, щеше да познае сътворението, силата и живота в смъртта.
Някой глупав смъртен щеше да се погрижи за това.
Драконът изръмжа беззвучно.
Глава 1
Отрядът
Парисъс, импилтурийката, се намръщи, когато червенобрадото джудже стегна превръзката върху ранената й ръка.
— По-добре да си дошъл, за да ми кажеш, че сте решили да доставите останалата част от наградата ни — обърна се към войника, който стоеше насреща й в другата част на малката стая, където свещеникът бе направил параклиса си.
Външният й вид, с широки рамене и късо подстригана, разрошена руса коса, придаваше заплаха към думите й. Всеки, който бе виждал Парисъс да върти широкия си меч, би казал, че чувството за опасност е уместно.
Мъжът, привлекателен по един суров начин, с гъста черна коса и брада и с кожа, потъмняла от прекараното под слънцето време, изглеждаше доста развеселен.
— Не се смей, Дейвис Енг — отвърна придружителката й, полуелфка, много по-дребничка от Парисъс.
Тя присви поглед и после свирепо разшири очи — и наистина, тези очи бяха всявали страх в много врагове.
Светлосини, почти сиви, очите на Калихай бяха последната гледка за толкова много противници. Тези очи!
Така наситени, че караха мнозина да пренебрегват суровия белег на дясната й буза, където я бе закачила пиратска кука и почти бе разкъсала лицето й, прокарвайки нащърбена линия от бузата през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Очите й изглеждаха още по-изумителни заради контраста с дългата черна коса и ъгловатите елфически черти на лицето, което, ако не беше белегът, би било изключително красиво.
Дейвис Енг се изкиска.
— Какво мислиш, Праткъс? — попита той джуджето свещеник. — Тази нейна малка рана изглежда достатъчно неприятна, като да е била нанесена от гигант.
— Това е ухото на гигант! — изръмжа насреща му Парисъс.
— Дребно е за гигант — отвърна Дейвис Енг и се разрови из кесията на колана си, за да извади откъснато ухо и да го задържи пред очите си. — Бих казал, че е дребно за огре, но може и да ме убедите да ви дам парите за наградата за огре.
— Или пък мога да я одера от кожата ти — обади се Калихай.
— С ноктите си, надявам се — отвърна войникът и джуджето се изсмя.
Парисъс го удари по главата, което, естествено, само го накара да се разсмее още по-силно.
— Всеки десет дни все същата игра — отбеляза Праткъс и дори намусената Калихай не можа да не се изкикоти на думите му.
И наистина на всеки десет дни, когато идваше време за плащане на наградите, Дейвис Енг, тя и Парисъс играеха своята дребна игра, спореха за бройката уши — на гоблини, орки, бъгбеъри, хобгоблини и гиганти, — които успешното дуо ловци бяха доставили до Ваасанската порта.
— Само игра, защото този смята да си прибере част от парите на Елъри — каза Калихай.
— Командир Елъри — поправи я Дейвис Енг и тонът му стана по-сериозен.
— Или това, или не може да брои — отвърна Парисъс и изстена, когато Праткъс стегна превръзката на мястото й. — Или не може да различи огре от гигант. Да, това ще да е, предполагам, понеже не е стъпвал извън Дамара от години.
— Воювал съм достатъчно — заспори мъжът.
— През войната с краля вещер ли? — сопна се Парисъс. — Тогава си бил дете.
— Вааса не е и наполовина толкова неопитомена, колкото е била след падането на краля вещер — каза Дейвис Енг. — Когато за пръв път се присъединих към Армията на Кървав камък, из хълмовете изобилстваха всякакви чудовища. Ако крал Гарет бе сметнал за необходимо да плаща награда през тези първи месеци, съкровищницата му без съмнение щеше да е опразнена.