— И ние трябва да го убием.
— Разбира се.
— Заради чувствата ти?
— И следвайки доказателствата. Помниш ли книгата на Херминикъл?
Ентрери се замисли за момент и кимна.
— Спомняш ли си мотивите, гравирани по кожената й корица и в полетата на страниците?
Убиецът отново се замисли, после поклати глава.
— Черепи — обясни Джарлаксъл. — Човешки черепи.
— И?
— Забеляза ли орнаментите по книгата на площадката, източникът на този замък?
Ентрери изгледа твърдо приятеля си. Не беше поглеждал книгата толкова отблизо, но започваше да схваща. Предвид опита си с Джарлаксъл, където всеки път изглежда водеше към едно и също, отговорът му беше колкото твърдение, толкова и въпрос:
— Дракони?
— Точно — потвърди мрачният елф, доволен, че Ентрери устоя на желанието да го удари в лицето. — Разбирам уплашеното изражение на нашите работодателки.
Знаели са, че кралят вещер може да изврати и драконовия род както човешкия, дори и от гроба. Страхували са се от очевидното отваряне на изгубената библиотека на Зенги, доказателство за което е кулата на Херминикъл.
Страхували са се, че може да бъде открита книга, подобна на тази, построила настоящия замък.
— Съмняваш се, че Арраян е започнала процеса?
— Съвсем не, както и обясних. Вярвам, че книгата я е използвала, за да изпрати призива си. И е получила отговор.
— От дракон?
— По-скоро от немъртъв дракон.
— Прекрасно.
Джарлаксъл сви рамене при отвратения поглед на другаря си.
— Такъв е пътят ни. Път, пълен с приключения!
— Това е фатална болест.
Мрачният елф отново сви рамене и по лицето му се плъзна широка усмивка.
Продължиха надолу по тунела, по който Кантан бе поел, до стаята, където Ентрери бе победил бойния маг.
Магическата мрежа, която Кантан бе създал, за да попречи на деймонските яйца да паднат, бе на мястото си, с изключение на малката част, изгорена от Ентрери при битката му с магьосника. Въпреки това петимата преминаха бързо през стаята, тъй като нямаха желание за среща с могъщите противници. Всички вярваха, че „кралят“, както уместно го бе нарекъл Джарлаксъл, ги очаква, и нямаха нужда от повече рани и умора. Най-важното в този момент бе да се избягват битките и с тази мисъл Ентрери пое водачеството.
За кратко напредваха добре по извиващия се, лъкатушещ коридор. Нямаше капани, единствено плочките, запалващи факлите, и никакви чудовища не изникнаха пред тях.
Зад един особено остър завой обаче откриха чакащия ги Ентрери с угрижено изражение.
— Стая с дузина ковчези като тези на мумиите гнолове — обясни той, — само дето са по-украсени.
— Дузина от парцаливците? — отвърна Атрогейт. — Ха! По шест плесника за всеки! — каза и развъртя боздуганите си в противоположни посоки.
Небрежното поведение на джуджето обаче не повдигна особено настроението на останалите.
— Има ли друг изход от стаята, или това е краят на пътя ни? — попита Джарлаксъл.
— Право напред! — отвърна Ентрери. — Има врата.
Джарлаксъл ги инструктира да чакат, после бавно се придвижи напред. Откри стаята зад следващия завой, широка овална зала, в която, както бе казал Ентрери, имаше подредени дузина саркофази. Мрачният елф извади камъка с формата на череп и му позволи да води сетивата му. Почувства енергията във всеки от ковчезите, отмъстителна и съсредоточена, мразеща смъртта и завиждаща на живота.
Мрачният елф се потопи още по-дълбоко в черепа, пробвайки силата му. Камъкът бе настроен към хора, не към хуманоидите с кучешки лица, увити в дрипи в ковчезите. Но те не бяха твърде различни и когато отвори очи, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл от един джоб на пелерината си и се прицели във вратата от другата страна на стаята. Спря се за момент, за да огледа богато украсения портал, защото дори и на оскъдната светлина на факлите, горящи зад гърба му, можеше да различи основните шарки — барелеф на внушителна битка, където десетки войни се изсипваха към изправен на задните крака дракон.
Мрачният елф намери барелефа за доста показателен.
— Създаден е от спомени — прошепна той и се огледа наоколо, защото говореше за нещо повече от вратата, говореше за цялото място.
Замъкът беше живо същество, създадено от магия и спомени. Енергията му бе призовала гаргойлите и вратите, каменните стени и тунелите с хитро замислените капани и факли по стените. Енергията му пресъздаваше бившите му обитатели, войниците гнолове, които Зенги бе използвал, само че хванати в примката на немъртвост и много по-могъщи, отколкото са били приживе.