В опит да намали усещането за уязвимост, Ентрери ги държеше близо до вътрешната извиваща се стена, докато се движеше напред с меч в едната и кама в другата ръка. За известно време напредъкът им бе в добри темпове и успяха да изминат стотици стъпки от стълбището. Но тогава викът на Олгерхан накара убиеца да замръзне насред крачка.
— Отнема я! — изплака полуоркът.
Ентрери се завъртя и изтича покрай Атрогейт, обърнал глава да види какво става. Бутна Джарлаксъл настрани в желанието си да стигне до Арраян. Когато я забеляза, тя вече бе паднала на земята, а Олгерхан бе коленичил и й шепнеше.
Ентрери се плъзна до нея от другата страна срещу едрия полуорк. Започна да я вика, но се спря, щом осъзна, че произнася името на приятелката си полуръст, която бе оставил далече в южния град Калимпорт. Изненадан и разтърсен, убиецът премести поглед от Арраян към Джарлаксъл, а изражението му настояваше за отговори.
Джарлаксъл обаче не гледаше към него. Мрачният елф бе застанал с лице към Арраян, очите му бяха затворени, а ръката поставена в средата на жилетката.
Шепнеше нещо, което Ентрери не можеше да разбере и поглеждайки отново към падналата жена, убиецът разбра, че елфът се опитва да се намеси по някакъв начин.
Ентрери си помисли за скъпоценния череп и предположи, че Джарлаксъл го използва по някакъв начин, за да попречи на замъка да овладее жената.
Миг по-късно Арраян отвори очи. Изглеждаше повече засрамена, отколкото наранена, и прие помощта на Олгерхан и Ентрери, за да се изправи на крака.
— Времето ни изтича — заяви Джарлаксъл — очевидно за останалите, но тонът му обясняваше ясно на Ентрери, че не може да отлага твърде дълго неизбежното.
— Побързайте — добави мрачният елф и Ентрери кимна на Арраян, след което я остави при Олгерхан и тичешком зае мястото си отпред.
Оставаше му да се надява, че няма да има повече капани, защото не забавяше на всеки няколко стъпки, за да оглежда земята отпред.
Коридорът продължи да се извива и спуска на спирала, но отново започна да се стеснява и скоро бе широк едва дузина стъпки с толкова нисък нащърбен таван, че на Олгерхан му се налагаше да се навежда.
Ентрери почувства как космите по врата му настръхват. Усещаше, че отпред има нещо, дали заради магия или едва доловим звук. Направи знак на джуджето зад него да спре, после пропълзя напред на четири крака и надникна зад острия завой.
Коридорът продължаваше още дузина стъпки, после каменният под падаше надолу, отваряйки се в огромна зала. Спомни си думите на Джарлаксъл за „краля“ на замъка и трябваше да си поеме дълбок, успокояващ дъх, преди да продължи напред.
Пропълзя напред по корем, излезе от коридора и се промъкна в огромна пещера, на една издатина високо над неравния под. От дясната му страна издатината продължаваше още малко, но отляво се спускаше надолу към невидимия под на пещерата. Долу не бе непрогледен мрак, тъй като по пода и стените имаше някакви странни светещи лишеи, които сякаш обливаха камъните в звездна светлина.
Ентрери пропълзя до ръба, погледна надолу и осъзна, че са обречени.
Далече долу, може би на петдесет стъпки, се извисяваше кралят на замъка — огромен дракон. Но не жив дракон с жилава кожа и дебели яки люспи, а изграден предимно от кости, с парчета кожа между крилете и по гърба и главата. Гигантският труп на дракона скелет лежеше свит на пода с костеливи криле, прибрани върху гърба му. Дори Ентрери да бе имал някакви съмнения, че създанието е „живо“, те бързо бяха разсеяни, когато с тракане на кости огромните криле се разтвориха.
Мечове, брони и побелели кости се търкаляха навсякъде из стаята около немъртвия звяр и на Ентрери му отне няколко мига да се досети, че това е било мястото на отчаяната битка. Оръжията и костите са принадлежали на войни — най-вероятно от армията на крал Гарет, осъзна щом помисли малко — които са се били с чудовището по времето на Зенги.
Ентрери тръгна назад и за малко не изскочи от обувките си, когато почувства нечия ръка на рамото си.