Погледна назад, когато Олгерхан извика и почти изгуби съзнание, когато видя струя черна храчка да излита от кокалестата уста на драколича. Макар все още да се намираше на двадесет стъпки от пода, полуоркът отчаяно скочи от склона пред струята, която обгърна камъка и незабавно започна да го топи.
— Някога черен дракон… — Ентрери чу как Джарлаксъл обяснява нещо по отношение на киселинния дъх, който бе запазена марка на този определен тип звяр.
— Може да диша? — ахна Ентрери. — Скелет е и може да диша?
Но Джарлаксъл отново бе затворил очи и не му обръщаше внимание.
Ентрери се затича по-бързо, без да обръща внимание на стенанията на Олгерхан. Все пак хвърли още един поглед назад и видя бедния полуорк, сгърчен на земята, а единият му крак бе странно изкривен, явно счупен. „Колко нелепо“, помисли си. За пръв път полуоркът изглеждаше готов за битка и ето че вече бе извън строя преди дори да е започнала. И това бе „героят“ на Арраян, нейната истинска любов?
Моментното разсейване струва скъпо на убиеца, защото щом погледна назад, видя огромната костена опашка да замахва към него.
Арраян също водеше тежка битка, но нейната бе вътрешна и не се водеше с мечове или жезли. Нейната бе изпитание на волята, каквато човек води с болест, защото тъмните сили на творението на Зенги я връхлитаха подобно на рак. Драколичът дращеше по живителната й сила с демонични ръце. В продължение на дни я бе притискал, омаломощавал, изстисквал и сега, толкова близо до краля на замъка, чудовищният звяр, неволно събуден от нея, Арраян бе стигнала до последното бойно поле.
Но тя нямаше как да отвърне на атаките, нямаше силите да нападне драколича и да пребори нестихващите намеси на книгата. Това бе физическа битка за нейните другари.
Тя просто трябваше да се държи здраво за искриците живот, да остане в съзнание и да опази идентичността си. Трябваше да устои на изкушението да се предаде на хладния подканящ мрак, на обещанието за почивка.
Един образ, този на Олгерхан, я поддържаше в битката, макар да знаеше, че е изгубена кауза. През всичките тези години той бе бил най-скъпият й приятел. Беше търпял цупенето й, когато не успяваше да разгадае мистериите на някоя магия. Бе приемал егоизма й, когато всичките й мисли и думи бяха насочени към нейното собствено бъдеще и мечти. Бе останал до нея, предлагайки й подкрепа при всяко препятствие и бе аплодирал отдалече всяка нейна победа.
И тя го бе приела като приятел — но само като приятел. Не бе осъзнала дълбочината на отдадеността и любовта му към нея. Беше носил онзи пръстен и макар Арраян да не бе присъствала на поставянето му и обяснението, разбираше свойствата на физическото споделяне, създадено от комплекта. Той бе страдал, при това много, тя да се намира там, където бе в момента, да има този едничък шанс, колкото и слаб да изглеждаше.
Не можеше да го провали. Не можеше да предаде доверието и саможертвата на полуорка, когото обичаше.
Да, обичаше го. Арраян го знаеше отвъд всякакво съмнение. Много повече от приятел, Олгерхан беше нейният партньор, нейната опора, топлина и радост.
Едва когато го бе видяла на прага на смъртта, Арраян бе осъзнала изцяло всичко това.
Трябваше да продължи да се бори.
Но мракът я привличаше.
Чу данданията в далечната стая и успя да отвори очи. Чу приближаването на някого от другата посока, но нямаше сили да обърне главата си.
Те я подминаха и Арраян реши, че сънува, после се уплаши, че е преминала в отвъдния свят. Защото тези тримата, Елъри, Мариаброн и Кантан със сигурност бяха загинали и въпреки това преминаха покрай нея — жената войн, вдигнала могъщата си брадва; рейнджърът, хванал легендарния си меч; магьосникът, приготвил заклинание.
Как бе възможно?
Това реалност ли беше, или смъртта?
— Буахаха! Трябва да си по-бърз от това, кльощав червей такъв! — изрева Атрогейт, щом избегна един замахващ нокът, гмурна се под щракащите зъби и се изправи, нанасяйки страховит удар, който силно отекна върху предния крак на драколича. Разнесе се костен прах, но кракът не поддаде, нито пък се напука.
Атрогейт бе вложил цялата си сила в този удар, бе използвал цялата си магическа мощ и заклинанието на боздугана, покрит с ударното масло, за максимален ефект.
Не бе нанесъл кой знае какви щети.
Удари крака отново, после трети път, преди звярът да го удари по рамото и да го запрати претърколен надалече. Отскочи от купчината кости, оръжия и брони и успя да се изправи на крака точно навреме, за да се хвърли настрани, за да избегне щракването на могъщите озъбени челюсти на драколича.