Наблюдаваше как змиевидният врат повдига бързо главата към магьосника. Кантан запрати второ заклинание и черепът на драколича моментално изчезна в пламъците на огнено кълбо. Излезе от тях димящ и почернял на места.
Със свободната си ръка Ентрери разтвори плаща си и прошепна „Червен“ в един от джобовете, после сграбчи Нокътя на Шарон с две ръце, решен първият му удар да е сериозен.
Високо над него главата на драколича сграбчи Кантан от ръба. Могъщите й челюсти захапаха магьосника през кръста и стиснаха здраво. Звярът разтърси врата си наляво-надясно и долната част от тялото на Кантан полетя към земята, а горната част бе сдъвкана на пихтия.
Ентрери искаше да изкрещи.
Но вместо това изръмжа и се хвърли върху задния крак на драколича, влагайки цялата си тежест в удара.
Нанесе някакви щети, но определено не достатъчно и му хрумна, че ще трябва да удари създанието хиляди пъти, за да го убие.
Кантан вече бе изчезнал. Драколичът падна на четири крака и завъртя глава настрани, за да изплюе още една струя киселина, която обгърна Мариаброн и го стопи на място.
Ентрери преосмисли действията си.
Зад него се изправи скелет, държащ ръждясал широк меч. Убиецът замахна към него, поваляйки го с един удар. Но навсякъде около него затракаха кости, събраха се и се надигнаха. Ентрери се огледа за изход. Придвижи се така, че да удари най-близкия скелет, но се спря, щом осъзна, че не им е враг.
Войните скелети, някогашни бойци от Армията на Кървав камък, нападнаха драколича.
Зашеметен, Ентрери отново погледна към Джарлаксъл, а в ума му се вихреха възможностите, лудостта, когато забеляза, че мрачният елф стои с протегната ръка, в която с лилава светлина проблясваше скъпоценният камък във формата на череп.
— В името на боговете! — изкрещя Атрогейт и за пръв път Ентрери бе напълно съгласен с проклетото малко създание.
Навсякъде из огромната зала Армията на Кървав камък се изправяше и подновяваше битката, която бе водила преди десетилетия/Сто войни стояха изправени на кокалести крака, вдигнали мечове, брадви и бойни чукове. Не изпитваха страх и имаха само една цел. Като един се хвърлиха върху звяра. Метал издрънча върху кост, жилавата кожа се разкъса под атаката.
Атрогейт нямаше представа какво се случва около него, нито защо. Той обаче не се спря, за да се чуди на късмета си, защото ако мъртвите не се бяха вдигнали, животът му несъмнено щеше да завърши внезапно и по брутален начин.
Ревът на драколича отекна в стаята и почти събори джуджето със силата си. Струя киселинна слюнка стопи една група скелети войни, но докато звярът навеждаше главата си, за да избълва смъртоносния дъх, друга група го нападна.
Атрогейт видя възможност. Призова още ударна смазка на десния си боздуган и се хвърли напред след група скелети, разблъска ги и замахна страховито.
Експлозията откърти драконови зъби и отнесе голямо парче от челюстта на драколича, но преди джуджето да успее да замахне отново, огромният череп се вдигна отвъд обхвата му.
После се спусна тежко надолу и Атрогейт изкрещя и се хвърли настрани. Скелетите около него бяха натрошени, а спускащият се череп го удари силно и го запрати проснат на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете му. Опита се да се изправи, но не можа. Почувства, че драколичът идва след него и знаеше, че е обречен.
Но преди това да се случи бе сграбчен за дрехата от залитащ полуорк, който го дръпна настрани и го събори на земята, след което падна защитно отгоре му.
— Продължаваш да миришеш зле — промърмори джуджето, със слаб и треперещ глас.
Олгерхан би приел това за благодарност, само дето в този момент почти бе изгубил съзнание, повален от вълните агония, заливащи го от счупения крак.
Ентрери сечеше и удряше с всички сили, а могъщият му меч оказваше известно влияние. Беше наясно, че единственият им шанс са обединените усилия на всички бойци и даваше своя принос.
Но не твърде упорито, защото основното в мислите на Ентрери бе, че не иска да привлече вниманието на драколича.
Където се насочеше това внимание, враговете се превръщаха в прах.
А и в този момент огромното създание бе изпаднало в състояние на бясна ярост, крилете му плющяха и удряха, опашката му се мяташе диво и разхвърляше войни из въздуха, за да ги смаже в далечните стени на залата.