Технически последното й име беше Пейдопеър, макар Драконоубиец да го предхождаше непосредствено, и употребата от страна на полуелфката на по-известното фамилно име беше определено най-големият комплимент, който можеше да се направи на Елъри. Тя беше висока и слаба, но у нея нямаше нищо крехко, защото бе участвала в много битки и въртеше тежката си брадва от дете. Очите й бяха раздалечени и яркосини, кожата потъмняла, но все още деликатна и изпъстрена с множество лунички по носа. Последните не вредяха на красотата й, а напротив, подсилваха я, добавяйки нещо момичешко в лицето, изпълнено с енергия и сила.
— Исках да добавя това към наградата — тя извади малка кесия от колана си и я хвърли на Калихай. — Допълнителна награда за героичната ви работа от Армията на Кървав камък.
— Обсъждахме дали Атрогейт ще е доволен, когато се завърне — обясни Дейвис Енг и това предизвика усмивка на лицето на Елъри.
— Предполагам, че няма да приеме понижаването в догонващ толкова добре, колкото Мариаброн прие възхода на Атрогейт.
— При цялото ми уважение към Атрогейт — отбеляза Парисъс, — Мариаброн Скиталеца има повече убийства във Вааса отколкото трима ни заедно.
— Трудно може да се спори по този въпрос, макар рейнджърът да не приема награда и да не търси одобрение — отбеляза Дейвис Енг и начинът, по който изрече думите, не остави съмнение, че слага граница между Мариаброн Скиталеца, легендарно име в цяла Дамара, и двете жени.
— Мариаброн е изградил репутацията и състоянието си в първите няколко години след падането на Зенги — добави Елъри. — Щом крал Гарет го забеляза и му даде рицарско звание, нямаше много смисъл да продължи да се състезава за Ваасанските награди. Вероятно нашите две приятелки тук и Атрогейт скоро ще бъдат удостоени с подобна чест.
— Атрогейт, посветен в рицарство от крал Гарет? — изрече Дейвис Енг.
Праткъс се задъхваше толкова шумно в опит да удържи смеха си от абсурдния образ, който извикаха тези думи, че за малко не се прекатури.
— Е, вероятно не и него — съгласи се Елъри, за тяхно удоволствие.
Нещо не беше наред, не миришеше както трябва.
Лицето му свидетелстваше за тежката работа, за битките от над двадесет години. Въпреки това все още бе хубав, с кафявите си несресани кичури и разчорлена брада. Кафявите му очи сияеха с блясъка на младостта, по-подходящ за мъж, наполовина на неговите години, а усмивката му бе едновременно заповедническа и палава, усмивка, която може да разтопи една жена на място, и която скитащият войн често бе прилагал. Беше се издигнал в редиците на Армията на Кървав камък през годините на войната с краля вещер и бе надминал дори това признание с освобождаването си от официална служба при крал Гарет след падането на Зенги.
Наричаха го Мариаброн Скиталеца, име, известно на почти всеки мъж, жена и дете в Дамара. Име, всяващо страх и омраза в чудовищата на Вааса. Защото краят на службата му в Армията на Кървав камък бе само началото на службата му в името на крал Гарет и жителите на двете държави, известни заедно като земите на Кървав камък. Мариаброн се бе подвизавал по северните склонове на прохода Кървав камък, който свързваше Вааса и Дамара през надвисналите Галенски планини.
Служил бе като неуморен телохранител на работниците, които бяха построили огромната Ваасанска порта.
Повече от всеки друг, дори повече от мъжете и жените от обкръжението на самия крал Гарет, Мариаброн Скиталеца бе работил за опитомяването на дивата Вааса.
Напредъкът бе бавен, много, много бавен и Мариаброн се съмняваше, че докато е жив, ще успее да види Вааса наистина цивилизована. Но въпросът не бе в края на пътуването. Не можеше да поправи всички злини на света, но можеше да помогне на събратята си да поемат по правилната пътека, която евентуално ще доведе до това.
Но нещо не миришеше както трябва. Някакво усещане във въздуха, някакво шесто чувство подсказваше на рейнджъра, че скоро може да предстоят тежки изпитания.
Трябва да е заради повикването на Уингхам, осъзна той, защото кога преди се бе случвало полуоркът да призове някого при себе си? Всичко, свързано с Уингхам — Странния Уингхам, както го наричаха и както с гордост сам се зовеше, — предизвикваше подозрение, разбира се, от любопитния, а не от зловредния вид. Но какво можеше да е, чудеше се Мариаброн? Какво усещане се носеше по вятъра и затъмняваше небето на Вааса? Каква зла поличба бе усетил несъзнателно с крайчеца на окото си?