Прекосиха стаята, където Ентрери се беше бил с Кантан и продължиха уверено напред. От релефите по тавана не падаха яйца с деймони пазители, които да ги нападнат, нито се отваряха саркофази. Когато най-сетне достигнаха главната зала на замъка, те откриха, че чудовищата бяха нахлули през вратите. Но не бе останало нито едно, което да се изправи срещу тях. Подът бе осеян с кости, а на стълбите лежаха неподвижно две гнолски мумии, гаргойли не се виждаха. Навън беше тъмно, защото вече бе късна нощ.
Джарлаксъл почти не обърна внимание на всичко това. Можеше да види плячката си и бързо отиде при книгата, която все още беше върху платформата си от филизи. Нямаше мистични руни, въртящи се във въздуха над нея и мрачният елф не усети гъделичкането на магическата сила, докато се приближаваше. Погледна към Ентрери и после откъсна една страница.
Спря за момент и се огледа, сякаш се ослушваше за срутването на стена.
— Какво? — попита Ентрери.
— Замъкът няма да се срути като кулата на Херминикъл.
— Защо?
— Защото за разлика от онази постройка тази е завършена — обясни Джарлаксъл. — И защото жизнената сила, която завърши този замък, все още е жива.
— Арраян? Но ти каза…
Джарлаксъл поклати глава.
— Тя бе само онази, която започна процеса, и замъкът изсмукваше сили от нея за удобство, не за да оцелее. Смъртта й нямаше да означава нищо за целостта на структурата, освен че може би щеше да забави растежа на гаргойлите или нещо друго маловажно.
— Е, ако не е Арраян, тогава кой? — попита Ентрери. — Драколичът?
Джарлаксъл откъсна друга страница, после още една.
— Драколичовете си ги бива. Духовете им бягат и се укриват, очаквайки друго подходящо тяло, което да съживят и населят.
Очите на Ентрери се разшириха и той неволно се огледа, сякаш очакваше звярът да се стовари отгоре му. Понечи да попита Джарлаксъл какво иска да каже, но се спря, когато чу другите да се влачат в залата зад него.
— Добре дошли — каза им Джарлаксъл. — И точно навреме, за да видите края на заплахата.
С тези думи той се отдръпна от книгата и допря върховете на палците си. С разперени пред себе си пръсти призова силата на един от магическите си пръстени.
От разтворените му ръце изригна ветрило от пламъци, които обгърнаха магическия том и го подпалиха. Смеейки се, Джарлаксъл извади кинжал и започна да раздира книгата, при което се разлетяха почернели, горящи парчета пергамент.
Правейки това представление, мрачният елф намери своето съкровище и го пъхна в ръкава си под прикритието на разрязващите движения. Не се изненада, когато видя трофея си — пурпурен, сияещ скъпоценен камък с формата на череп. Не човешки череп като онзи, който Джарлаксъл вече притежаваше, а череп на дракон.
Веднага щом сключи пръстите си около камъка, мрачният елф почувства жизнената сила на големия черен дракон, която се таеше в него.
Почувства омразата, яростта.
Но най-силно почувства страха на дракона.
Това му хареса.
Не беше нужно петимата останали спътници да се отдалечават, за да намерят още съюзници. С победата над дракона и над артефакта на Зенги бе дошло поражението на гаргойлите. Уингхам бе предположил, че се е случило нещо хубаво и важно и бързо бе извел отряд от войници полуорки през северната порта на Палишчук.
Бяха много доволни да видят как петимата излизат през дупката в подвижната решетка, която Атрогейт бе направил по-рано.
Зарадваха се и едновременно се разтревожиха, защото четирима липсваха, включително мъжът, който от десетилетия бе приятел на Палишчук.
Арраян изтича към Уингхам и го обви в силна прегръдка. Около тях избухнаха овации — за Арраян и за Олгерхан, с по някой и друг поздрав и към останалите трима.
Но аплодисментите бързо стихнаха, когато Олгерхан потвърди смъртта на Кантан и Елъри, на добрия Праткъс и на Мариаброн Скиталеца.
Така че честването бе приглушено, но все пак празнуваха, защото заплахата бе отминала и Палишчук бе оцелял. След малко радостни възгласи и много молитви, направени за мъртвите, Уингхам поиска да чуе цялата история.
— Ще има време за това, когато се върнем в Палишчук — отговори Джарлаксъл и останалите, дори вечно любопитният Уингхам, бързо се съгласиха. Замъкът можеше да е мъртъв, но в края на краищата те все още бяха дълбоко насред Ваасанската пустош.