Ентрери не можа да намери сили дори да поклати глава.
Виковете на кошмарите разцепиха нощта, събудиха другите във фургоните и напомниха на онези, които трябваше да пазят трупата, че би трябвало да го правят.
Ала преди някой от тях да успее да стигне до южната страна на лагера, Ентрери и Джарлаксъл отдавна бяха изчезнали.
Вятърът шибаше косата на Ентрери и блъскаше мантията му, докато кошмарът препускаше и разкъсваше меката тундра с огнените си копита.
Когато зората се пукна, двамата все още бягаха, а конете им не показваха никакви признаци на умора, въпреки че ги бяха отдалечили на много, много мили от фургоните.
Ала дори тогава те откриха, че не са сами.
— Жената е казвала истината — отбеляза Джарлаксъл, когато зад тях и отстрани се появи линия ездачи, които яздеха усилено и целенасочено. — Да се надяваме, че в земите на Кървав камък е пълно с места за криене!
Конете нямаше да ги настигнат, колкото и да ги пришпорваха ездачите им. Адските жребци бяха твърде силни и не се уморяваха. Скоро двамата отново яздеха свободно и знаеха, че са много по-близо до Ваасанската порта.
— Можем да потърсим закрила от крал Гарет — отбеляза Джарлаксъл.
— Докато не научи, че ние сме убили неговата племенница.
— Ние?
Ентрери обърна глава към него и ако в този момент Джарлаксъл не беше ухилен, щеше да скочи и да го удуши.
— Ако Цитаделата на убийците ни преследва, крал Гарет ще е още по-склонен да ни приеме с отворени обятия — каза мрачният елф. — Не обичам да разчитам на такива неща, но докато не опознаем потенциала на новата ни сила, това ще трябва да свърши работа. Е, това и сестрите драконки, които със сигурност ще ни погледнат с ново уважение.
— Уважение или омраза?
— Не са толкова различни, колкото смяташ.
Ентрери понечи да отговори, но преди да успее да каже и дума, въздухът около двамата ездачи затрептя странно, подобно на вълна от мек син плат.
Призованите им коне изчезнаха изпод тях.
Ентрери се заби в земята и се затъркаля, като си издра лицето и почти си раздроби челюстта. Когато най-накрая успя да овладее търкалянето си и се изправи, видя Джарлаксъл да се носи край него, все още изправен и левитиращ по инерцията на падането.
— Това не беше случайност, нито магията на конете се е изчерпала едновременно — извика мрачният елф, отдалечил се напред.
Ентрери се огледа, а ръцете му потърсиха оръжията.
— Към хълмовете, бързо — настоя Джарлаксъл. — Цитаделата не трябва да ни хваща на открито.
Те се втурнаха назад, за да приберат конете си, които отново бяха просто обсидианови фигурки. После се закатериха на запад, където земята започваше да се издига и големи изтърколили се камъни от Галенските планини им предлагаха някакво прикритие. Все още се катереха, когато видяха далеч на север ясно забележимия прахоляк и движението на много галопиращи коне.
— Как го направиха? — попита Ентрери, когато се облегнаха на един голям камък за лелеяна почивка. Засада ли беше? Има ли магьосник наоколо?
— Дали изобщо бяха те? — попита Джарлаксъл.
— Ако не са били, тогава тази група трябва да ни подмине — разсъди Ентрери.
При тези думи и той, и Джарлаксъл решиха да надникнат иззад канарата към равнината долу, където истината стана ясна. Защото преследвачите бяха забавили ход, а някои вече се бяха обърнали на запад и навлизаха сред хълмовете северно от настоящото им местоположение.
— Трябва да намерим място, където ще можем да се защитаваме — предложи Джарлаксъл.
Ентрери не мигна.
— Когато ни наближат, ти просто ще се превърнеш в сянка и ще се процедиш в някоя пукнатина в камъните, не се съмнявам — каза той.
Джарлаксъл обмисли за момент думите му, но имайки предвид инцидента в пещерата на драколича, наистина не можеше да се зарича в обратното.
— Ела — предложи мрачният елф. — Не сме изгубили всяка надежда. Може би има пещери.
— Не и такива, каквито ви трябват — обади се един глас, и двамата много бавно завъртяха глави, за да видят един по-възрастен мъж, добре подстриган и с великолепни одежди в пурпурно и червено, без петънце кал по себе си. Начинът, по който се държеше, наклонът на главата му и очевидното благоговение на няколкото стражи около него, сред които беше едно джудже, което и двамата познаваха твърде добре, им подсказаха точно кой е той още преди да се представи като Архимаг Кнеликт.