— Не знам дали бих нарекъл Кантан приятел — каза Кнеликт. — Беше досаден и си намираше още по-досадни спътници.
— Това ще съм аз — гордо обяви Атрогейт, но никой не се развесели.
— Но той беше ресурс за моята организация — продължи Кнеликт. — Ценен ресурс, който ми бе отнет.
— Ако знаех това, щях да го оставя да ме убие — подхвърли Ентрери.
— Буахаха!
— Млъкни, джудже — каза Кнеликт, и когато Атрогейт моментално си затвори устата, помръдна нервно и сведе поглед към земята, Ентрери и Джарлаксъл осъзнаха, че архимагът напълно отговаря на репутацията си и дори я надминава.
— Командир Елъри също беше немалка ценност — продължи Кнеликт. — Връзка с действията на короната — предимно несъзнателна и глупава ценност, но все пак ценност.
— Ах, и сега търсиш да си върнеш онова, което си изгубил — отговори Джарлаксъл.
— Така ли? — Кнеликт тръгна настрани, изучавайки и двамата, докато вървеше. — Ти очевидно си по-силен от Кантан, тъй като си го надвил — каза той. — И без съмнение крал Гарет сега ще ви приветства в двора си, след като спасихте Палишчук и сразихте магията на Зенги.
— Мисля, че току-що се писахме доброволци — отбеляза Ентрери.
— Предпочиташ алтернативата ли? — парира го Джарлаксъл.
— Не е нужно да ви обяснявам детайлите, разбира се — каза Кнеликт. — И двамата добре знаете правилата.
Разбираме ли се?
— Създавал съм такива организации — увери го Джарлаксъл.
Изведнъж Кнеликт се раздвижи. Ентрери посегна към оръжията си, но Джарлаксъл разпозна жеста и сграбчи ръката на приятеля си.
Задуха силен вятър и около тях се завихри прах, ослепявайки ги за миг. И когато изчезна, двамата бяха сами.
— Те не бяха тук наистина — каза Джарлаксъл. — Кнеликт ни прожектира образа и звуците на цялата група.
Той е силен.
— Но разговорът наистина се състоя, нали?
— Ние ги чувахме и те чуваха нас — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф направи няколко бързи магии и потупа превръзката на окото си повече от един път.
— И сега работим за Цитаделата на убийците? — попита Ентрери.
— И за сестрите драконки. Не би било благоразумно да забравим за тях двете.
— Изглеждаш доволен от всичко това.
— Най-лесният път към добиването на контрол е покрай онези, които управляват в момента.
— Мислех, че Джарлаксъл винаги контролира положението — отбеляза Ентрери с внезапна остра нотка в гласа.
Мрачният елф долови тази острота и го погледна с любопитство.
— Дори когато не би трябвало да има контрол — продължи убиецът. — Дори в онези случаи, когато поема контрол над нещо, което не го засяга.
— Кога започна да говориш със загадки?
— Кога реши да ме манипулираш по такъв начин?
— Да те манипулирам? — Джарлаксъл се засмя. — Е, приятелю, не е ли това природата на нашите отношения? Взаимно манипулиране за лична изгода?
— Така ли е?
— Трябва ли да прекараме целия този разговор в задаване на въпроси без отговор?
В отговор Ентрери измъкна флейтата на Идалия и я хвърли в краката на Джарлаксъл.
— Не аз ти я дадох — заяви мрачният елф.
— Наистина ли? — запита Ентрери. — Не беше ли дар от сестрите, със знанието и одобрението на Джарлаксъл?
— Това е скъпоценен инструмент, дар, който повечето хора биха оценили.
— Това е манипулация на сърцето и ти го знаеше.
Мрачният елф си придаде невинно изражение, но не можа да се сдържи и вместо това се изкикоти.
— Да не би да се страхуваше, че няма да вляза в замъка, ако не чувствам нещо към Арраян?
— Нямах представа, че Арраян съществува — изтъкна Джарлаксъл.
— Но се наслаждаваше на манипулацията.
— Приятелю… — започна Джарлаксъл, но Ентрери го прекъсна.
— Не ме наричай така.
Тонът на Ентрери отново изненада мрачния елф, сякаш онова острие в гласа му се бе извило и назъбило.
— Виждам, че все още не можеш да признаеш очевидното — каза Джарлаксъл. Той направи крачка назад, като почти очакваше Ентрери да изтегли меча си.
Убиецът се огледа.
— Кнеликт и слугите му отдавна си отидоха — увери го Джарлаксъл и потупа омагьосаната превръзка на окото си, за да подчертае тази сигурност.