— Джарлаксъл знае — отбеляза Ентрери. — Джарлаксъл знае всичко.
— Това държи и двама ни живи.
— И отново, това е по избор на Джарлаксъл.
— Започваш да ме отегчаваш.
Ентрери се спусна към него и го сграбчи за гърлото.
Джарлаксъл спусна нож от омагьосания си предпазител в едната си ръка, готов да го забие докрай. Но Ентрери не продължи, само извика в лицето му:
— Да не би да си ми баща, а?
— Съмнявам се.
— Какво тогава? — попита Ентрери и го пусна, при което Джарлаксъл залитна крачка назад. — Ти ме манипулираш и ме мъкнеш със себе си, и за какво? За слава?
За да получи мрачният елф доверие сред хората? За съкровища, които не можеш да носиш сам?
— Такива съкровища не съществуват — беше сухият отговор.
— За какво тогава? — изкрещя му Ентрери.
— За какво? — повтори Джарлаксъл, като отново се изсмя и поклати глава. — Ами, за всичко и за нищо.
Ентрери се втренчи в него с озадачено изражение.
— Ти нямаш цел, нямаш посока — обясни Джарлаксъл. — Скиташ се и си мърмориш сам на себе си. Не поемаш по никой път, защото не виждаш път пред себе си. Бих ти направил услуга, ако те убия.
Това породи изражение на пълна готовност, дори нетърпение за предизвикателството.
— Не е ли истина? — попита Джарлаксъл. — Какъв е смисълът на живота ти, Артемис Ентрери? Не е ли собствената ти празнота, която те води през всичките онези години към желанието да се биеш с Дризт До’Урден?
— Всеки път, когато споменеш това име, ми припомняш колко те мразя.
— Защото ти дадох онова, което желаеше? Защото улесних битката ти с ренегата мрачен елф? Ах, но нима откраднах единственото в твоя живот, което ти носеше смисъл, като ти дадох онова, което казваше, че искаш?
Жалко състояние на сърцето, не си ли съгласен?
— Какво би искал да кажа? Знам само онова, което чувствам.
— И чувстваш, че искаш да ме убиеш.
— Повече, отколкото би разбрал.
— Защото те принуждавам да се погледнеш и не харесваш това, което виждаш. Това причина ли е да ме убиеш — защото ти предлагам шанс да подредиш собствените си емоции? Подозирам, че това е всичко, което магията на флейтата ти е направила. Предложила ти е възможността да погледнеш отвъд собствените си емоционални бариери.
— Искал ли съм помощта ти?
— Приятелите помагат, без да ги молят.
Ентрери въздъхна и поклати глава, но не можеше да отрече нищо от онова, което бе казал мрачният елф.
Раменете му увиснаха малко и Джарлаксъл остави кинжала да падне на земята зад него, вече уверен, че няма да му трябват оръжия.
Изминаха няколко мига, преди Ентрери най-сетне да вдигне поглед към мрачния елф със спокойно лице и да попита:
— Кой си ти?
Джарлаксъл отново се засмя и това беше искрен израз на радост, защото се бе надявал всичко да доведе дотук.
— Е, Артемис Ентрери, нима още не знаеш? Не си ли успял да разбереш нищо?
— С всеки ден разбирам все по-малко.
— Аз съм твоята муза — обяви Джарлаксъл.
— Какво?
— Аз съм онзи, който ще даде смисъл на живота ти, Артемис, приятелю. Ти нямаш ни най-малка представа колко обширни са силите ти. Знаеш колко добре можеш да се прокрадваш в сенките, знаеш много добре колко си способен с меча, но никога не си разбирал какво могат да ти донесат тези заслужени, спечелени сили.
— Приемаш за даденост, че искам нещо.
— О, искаш. Ако само се осмелиш да го пожелаеш.
— Какво? Цитаделата на убийците на Атрогейт? Ще се опитаме ли да ги завладеем?
— Разбира се, като начало.
— Начало?
— Мисли нашироко, приятелю. Избери си голяма цел. Атрогейт ще ни даде знанията и доверието, които ни трябват, за да намерим силна позиция в организацията на Цитаделата — бързо ще разберем дали си струва открито да господстваме над това място или просто тайно да ги контролираме достатъчно, че да станат безопасни за нас.
— Не можем ли вместо това просто да убием досадното малко джудже?
Джарлаксъл се засмя.
— Тук горе има празнина във властта от много години.
— От падането на Зенги.
— Вааса лежи на тепсия за нас.
— Вааса? — Ентрери едва успя да повтори думата, и това бе един от няколкото пъти в целия му живот, когато заекна. — Т-ти би тръгнал срещу крал Гарет?