Въпреки това тези съмняващи се гласове оставаха, шепнеха в главата й и туптяха в сърцето й.
Глава 2
Поглед в огледалото
— Ти си оръжие на несъответствията — прошепна Артемис Ентрери.
Седеше на ръба на леглото в малкото жилище и се взираше в оръжието, с което бе известен, инкрустираната кама. Стърчеше от стената на около инч от високото огледало, забита надълбоко в резултат на ядосано хвърляне само миг по-рано. Дръжката й бе спряла да трепери, но начинът, по който светлината на свещите играеше по червения гранат в основата на ефеса, създаваше илюзията, че оръжието още се движи или че е живо.
„Не се задоволяваш да раниш — помисли си Ентрери — или дори да убиеш. Не, това не ти е достатъчно.“
Камата бе служила добре на Ентрери повече от две десетилетия. Беше си изградил име по безмилостните улици на Калимпорт, борейки се със зъби и нокти срещу привидно непреодолими препятствия още когато бе момче. През целия си живот бе заобиколен от убийци и ги бе победил, ставайки все по-добър в собствената им игра. Инкрустираната кама, стърчаща от стената, бе изиграла немаловажна роля за това. Ентрери можеше да я използва не просто за да рани или убие, можеше да използва вампирските й свойства, за да открадне самата есенция на живота от дадена жертва.
„Но извън мярка, помисли си той. Трябва да отнемеш всичко от жертвите си — живота им, самите им души. Какво ли е това небитие, което носиш?“
Ентрери изсумтя тихо и безпомощно на последния очевиден въпрос. Извъртя се съвсем леко на леглото, така че да вижда отражението си във високото, богато украсено огледало.
В първия момент, когато се бе събудил и бе вдигнал камата, за да я запрати, се бе прицелил в огледалото, решен да унищожи стъкления спомен. Едва в последния миг бе отклонил ръката си, забивайки камата в стената.
Ентрери мразеше огледалото. То беше трофей на Джарлаксъл, не негов. Мрачният елф прекарваше твърде много време пред него, любувайки се на себе си, нагласяйки шапката си така, че широката й периферия да е наклонена под точния ъгъл над веждите му.
За него всичко бе поза и никой не оценяваше красотата на Джарлаксъл повече от самия Джарлаксъл. Намяташе плаща си над едното рамо и се извърташе, после сменяше мястото на пелерината и заемаше точно противоположната стойка. По същия начин местеше превръзката от лявото на дясното си око и после обратно, съчетавайки го с пелерината. Нито един детайл от външния вид не беше твърде незначителен, че да убегне на хитрия поглед на Джарлаксъл.
Но когато Артемис Ентрери погледна в огледалото, пред очите му се появи образ, който не му харесваше.
Въобще не изглеждаше над четиридесетгодишен. Стегнат и във форма, с добре тренирани мускули и атлетичен вид като на по-млад — малцина биха му дали повече от тридесет години. По настояване на Джарлаксъл и за да избегне постоянното му заяждане, убиецът поддържаше черната си коса добре подстригана и разделена на път, от ляво на дясно, а лицето му почти винаги бе гладко избръснато с изключение на малките мустачки, които бе започнал да харесва. Беше облечен в копринени дрехи, добре ушити и по мярка — Джарлаксъл не би позволил нещо друго.
Имаше обаче едно нещо във външния вид на Ентрери, което педантичният и придирчив мрачен елф не можеше да поправи, и докато оглеждаше цвета на кожата си, чийто сив оттенък го караше да се чувства сякаш трябва да е изложен на показ в ковчег, погледът на Ентрери неизбежно се връщаше към инкрустираната кама. Оръжието му беше причинило това. Беше отнело живителната есенция на междупространствен хуманоид от друго измерение, известен като сянка, и я бе вкарало в човешката форма на Ентрери.
— За теб никога не е достатъчно просто да убиеш, нали? — попита Ентрери на висок глас и докато го изричаше, погледът му се местеше от кинжала към отражението му в огледалото и обратно.
— Напротив — долетя отстрани плавен, мелодичен глас, — гордея се с това, че убивам само когато е нужно и обикновено това е достатъчно, за да задоволи чувствата, които са ме подтикнали към делото.
Ентрери завъртя глава и изгледа влизането на Джарлаксъл в стаята. Високите му кожени ботуши тропаха шумно по дървения под. Ентрери знаеше, че само миг по-рано тези ботуши не са издавали и звук, защото Джарлаксъл можеше да ги заглуши или да подсили шума само с мисъл.