— Изглеждаш разрошен — отбеляза мрачният елф.
Протегна се към тъмното дървено бюро и измъкна бялата риза на Ентрери, после я хвърли към седналия убиец.
— Току-що се събудих.
— Ах, тигрицата, която ти доведох снощи, ти е донесла покой.
— Или ме е отегчила до сън.
— Тревожиш ме.
„Ако знаеше колко често мисълта да те убия се е въртяла в главата ми“, помисли си Ентрери, но се спря, щом на лицето на Джарлаксъл се изписа широка самодоволна усмивка. Джарлаксъл предполагаше какви са мислите му, а може би дори ги четеше подробно с някакво странно магическо устройство.
— Къде е червенокосото девойче?
Ентрери огледа малката стая и сви рамене.
— Подозирам, че си е тръгнала.
— Дори когато сънят слепва очите ти си оставаш прозорлив.
Ентрери въздъхна и погледна обратно към кинжала и към отражението си. Двата образа предизвикваха сходни чувства. Отпусна лицето си в ръце и разтърка замъглените си очи.
Вдигна глава при звука от тропане, за да види как Джарлаксъл използва дръжката на кама, за да закове някакъв орнамент на рамката над вратата.
— Подарък от Илнезара — обясни мрачният елф, отстъпи назад и отмести ръцете си, за да разкрие талисман с размерите на длан — сребърна статуетка на дракон, извит назад с разтворена челюст и разперени криле.
Ентрери не беше изненадан. Илнезара и сестра й Тазмикела бяха станали техни благодетели, или работодатели, или спътници, или каквото друго пожелаеха.
Сестрите държаха всички козове във връзката, защото в крайна сметка бяха дракони.
В последно време все дракони.
Ентрери никога не беше виждал дракон преди да се срещне с Джарлаксъл. Оттогава насетне беше видял твърде много от тези зверове.
— Светкавицата на синия — прошепна Джарлаксъл и очите на статуята просветнаха за момент с ярка, леденосиня светлина, а после потъмняха.
— Какво направи току-що?
Джарлаксъл се обърна към Ентрери със сияйна усмивка.
— Нека просто кажем, че няма да е добра идея да се излиза през тази врата, без първо да разпознаем вида дракон.
— Син?
— Засега — подразни го елфът.
— Откъде знаеш, че няма да го сменя, докато си навън? — попита Ентрери, твърдо решен да вземе превес над самонадеяния мрачен елф.
Джарлаксъл потупа превръзката на окото си.
— Защото мога да виждам през врати — обясни той. — И очите винаги ще го издават.
Усмивката му изчезна и той отново огледа стаята.
— Сигурен ли си, че тигрицата я няма?
— Или е станала много, много малка.
Джарлаксъл хвърли кисел поглед на Ентрери.
— Да не е под леглото ти?
— Носиш превръзката. Просто погледни през нея.
— Ах, отново ме нараняваш — изрече мрачният елф. — Кажи ми, приятелю, ако погледна в гърдите ти, ще видя ли нещо друго освен празнина на мястото, където трябва да е сърцето ти?
Ентрери стана и навлече ризата си.
— Уведоми ме, ако случаят е такъв — каза той и отиде да измъкне камата си от стената, — за да изтръгна сърцето на Джарлаксъл и да го използвам за заместител.
— Страхувам се, че е твърде голямо за вкуса на Ентрери.
Ентрери понечи да отговори, но откри, че няма желание.
— Има керван, който потегля след два дни — уведоми го Джарлаксъл. — Не само ще имаме възможност да отпътуваме на север, но и ще имаме доходоносна работа. Както изглежда им трябват стражи.
Ентрери го наблюдаваше внимателно и любопитно, без да е сигурен какво да мисли за внезапните непрестанни хвалби на Джарлаксъл за пътуване до Портите на Дамара, двете масивни стени, които блокираха двата края на прохода Кървав камък, пресичащ Галенските планини към дивите земи на съседна Вааса. Кампанията за северното приключение бе започнала скоро след като дуото почти загина при последната си лудория, а битката в странната кула все още държеше Ентрери доста разтърсен.
— Реномето ни, приятелю — каза елфът, и лицето на Ентрери се изкриви още повече от любопитство. — Много герои си изграждат име във Вааса — обясни Джарлаксъл. — Възможностите за богатство, слава и репутация рядко са толкова добри.