— Това може да се разбира по два начина.
Джарлаксъл постави една ръка на кръста си, извъртя се леко и направи стойка.
— И ще си прав и в двата случая — увери той приятеля си.
Елфът бръкна в кесията на колана си и извади царевичен сладкиш, артистично украсен с бяла и розова захарна глазура. Задържа го пред очите си и на лицето му се изписа широка усмивка.
— Наистина знам как да откривам и запазвам съкровища — каза той и подхвърли деликатеса на Ентрери. — Подарък от Пайтър.
Ентрери погледна сладкиша, макар да не беше в настроение за деликатеси или каквато и да е храна.
— Пайтър — прошепна той.
Знаеше, че самият мъж е съкровището, за което говори Джарлаксъл, а не кексчето. Ентрери и Джарлаксъл бяха спасили дебелия готвач, Пайтър Макръгъл, от банда некадърни разбойници и впоследствие Джарлаксъл беше уредил мъжа и семейството му с пекарна в Хелиогабалус. Мрачният елф разпознаваше таланта, щом го видеше, и при Пайтър не можеше да става и дума за съмнение. Пекарната процъфтяваше и пълнеше джобовете на Джарлаксъл с допълнителни средства, а бележниците му с информация.
На Артемис Ентрери му хрумна, че и той може би спада в категорията на Джарлаксъл на намерени и запазени съкровища. Беше твърде очевидно кой от дуото е водачът и кой — последователят.
— Споменах ли, че има керван, който потегля след два дни? — отбеляза Джарлаксъл с неустоимата си усмивка.
Ентрери понечи да отговори, но думите замряха в гърлото му. Какъв беше смисълът?
Два дни по-късно двамата с Джарлаксъл яздеха яки понита и пазеха левия фланг на керван от шест фургона, който си проправяше път през северната порта на Хелиогабалус.
Глава 3
Живот в скиталческата равнина
Ентрери изпълзя от палатката, изправи се на крака и се протегна. Изви се и се изпъна, а внезапното пробождане в долната част на гърба му припомни, че е на години. Твърдата земя не беше добро легло за него.
След протягането разтърка очи и огледа изпъстреното с палатки поле, намиращо се между надвисналите от изток и запад склонове на планините. На север от лагера на Ентрери се мержелееха сиво-черните камъни и железата на Ваасанската порта, северната от двете огромни крепостни стени, които обрамчваха Долината на Кървав камък на север и юг. Ваасанската порта най-сетне бе завършена, ако подобна жива структура въобще би могла да се счита за завършена, с крепости на източния и западния край на основната конструкция, построени на склоновете на Галенските планини, а портата служеше за последна бариера между Ентрери и пущинаците на Вааса. Двамата с Джарлаксъл бяха придружили кервана през много по-голямата от двете порти, Дамаранската порта, която все още се строеше на юг.
Бяха яздили с фургоните още един ден, придвижвайки се на северозапад под сянката на планинските склонове до селото Кървав камък, дом на крал Гарет, макар върху монарха да упражняваха натиск да измести столицата си в най-големия град в кралството, Хелиогабалус.
Тъй като нямаха желание да остават в това почтено място, двамата бързо напуснаха и се отправиха на север, пътешествие от дузина мили, което ги бе довело до по-широката и относително равна област, която събралите се авантюристи бяха нарекли Скиталческата равнина. Според Ентрери името бе подходящо, защото се говореше, че съименникът на Скиталческата равнина представлява междупространствено преддверие на ада за наскоро починалите души, регион, където наскоро умрелите се събираха преди последното си пътуване към рая или към мъченията. Място между небесата и адските селения.
Палатковият град беше нещо като кръстопът, защото на юг се простираше Дамара — мирна, обединена и просперираща под властта на краля паладин, — докато на север, отвъд стената, беше земя на диви приключения и отчаяни битки.
И естествено двамата с Джарлаксъл отиваха на север.
Всякакви главорези обитаваха палатковия град типът хора, които Ентрери добре познаваше от дните си по улиците на Калимпорт. Кандидат-герои до последния — мъже и няколко жени, които биха направили всичко, за да си извоюват слава. Колко ли пъти по-младият Ентрери се бе впускал в рисковани авантюри с подобни хора? И твърде често пътешествието бе завършвало с конфликт между членовете на групата. Докато си припомняше това, ръката му инстинктивно се насочи към камата, затъкната на кръста му.