Брошката му погълна първите две, после проблесна и изпуши, когато останалите се забиха в него. Две бързи крачки преместиха елфа от полезрението на лича и Джарлаксъл се хвърли надолу и се претърколи в другата част на стаята.
Ентрери остана да се взира в лича през отворената врата, с ясната мисъл, че се е превърнал в основната мишена на ужасяващото създание.
Но Ентрери не се хвърли встрани. Знаеше, че няма накъде да бяга и затова отхвърли тази мисъл. С поглед, вперен в приближаващия враг, и лице, изпълнено с решимост и без следа от страх, убиецът вдигна облечената в ръкавица ръка и я стовари върху сияещия череп.
Личът се спря толкова рязко сякаш се бе блъснал в масивна стена.
Ентрери обаче не го видя, защото в мига, в който ръкавицата му се стовари върху пулсиращия череп, мълнии от енергия се врязаха в него. Мускулите на дясната му ръка се свиха на възел и се усукаха. Зъбите му изтракаха, отхапвайки върха на езика му и започнаха да хапят неконтролируемо, а при всяко отваряне рукваше кръв. Тялото му се стегна и затрепери, обхванато от силни спазми, докато червени и сини електрически мълнии пращяха и искряха през ръкавицата.
— Дръж го здраво! — замоли се Джарлаксъл.
Елфът се претърколи обратно в полезрението на лича, който удряше и дереше въздуха. Късчета сенки сякаш сграбчваха немъртвото създание и го изяждаха, правеха го по-малко.
— Не можете да победите могъществото на Зенги! — изръмжа личът. Думите му обаче бяха колебливи и неравни.
Смехът на Джарлаксъл изведнъж секна, щом погледна назад към олюляващата се трепереща фигура на Ентрери, който тръпнеше на границата на отчаянието, сякаш скоро щеше да бъде захвърлен през стаята и през стената. Очите му се бяха издули неестествено, сякаш всеки момент щяха да изскочат. От устата и ухото му се процеждаше кръв. Ръката му се извиваше, рамото му щеше да изскочи от ставата си, а мускулите му се напрягаха до такава степен, сякаш щяха да се пръснат.
От устата на убиеца се носеше яростно ръмжене.
Той се мръщеше, напрягаше и се бореше с цялата си сила и воля. Изпод резонанса на ръмженето долетя думата „Не“, повторена многократно.
Беше предизвикателство. Беше съревнование.
Ентрери го посрещна.
Не отстъпваше.
В коридора личът виеше и драскаше в празния въздух и с всеки следващ момент изглеждаше, че се свива все повече и повече.
Кулата започна да се люлее. По стените и пода се появиха пукнатини.
— Задръж — примоли се елфът.
Ентрери изрева яростно и сграбчи още по-здраво.
От ръкавицата започна да излиза пушек.
Кулата се разлюля още повече. От едната стена се откърти голямо парче и нахлу слънчева светлина.
В коридора личът изкрещя.
— О, да, приятелю, задръж — прошепна Джарлаксъл.
Черепът бе изтръгнат от книгата и стиснат здраво в тлеещата ръкавица. Ентрери успя да обърне ръката си и да се взре в него само за момент.
После кулата под краката му се разпадна.
Ентрери почувства нечия ръка на рамото си. Погледна настрани.
Джарлаксъл се ухили и докосна шапката си.
Част 1
Наследство от интриги
По времето, когато напускаше разпадащата се кула, Джарлаксъл вече бе скрил магическия камък с формата на череп на неоткриваемо място — междупространствен джоб в едно от копчетата на жилетката му, изработен така, че да прикрива магически излъчвания.
Дори и така елфът не бе сигурен, че предметът ще остане незабелязан, защото той наистина туптеше с мистична енергия.
Въпреки това го взе със себе си — да остави любимата си жилетка би било много по-набиващо се на очи, — когато отиде до кулата дворец на Илнезара скоро след разпадането на творението на Зенги. Откри работодателката си удобно излегната в едно от множеството кресла, с крака, покачени върху украсена табуретка. Добре оформените й крайници се виждаха през високата цепка на бялата копринена рокля, която караше плата да се проточва към пода като призрачно продължение на жената с кадифена кожа. Щом Джарлаксъл влезе, тя преметна дългата си гъста руса коса така, че да обрамчва красивото й лице. Косата се нагласи така, че закри едното от сините й очи и само подсили аурата на потайност, витаеща около нея.
Джарлаксъл, естествено, разбираше, че всичко е просто уловка, илюзия на величествена красота. Защото истинското тяло на Илнезара бе покрито с люспи с цвят на мед, имаше огромни рога и уста, пълна със зъби, всеки от които дълъг колкото ръката на елфа.