— Мери, наистина ли искаш да не се подчиня на краля, на когото съм се заклел във вярност? — попита Стивън.
Мери не искаше да лъже.
— Вярно е, че дължиш вярност на своя крал, но какво ще кажеш за клетвата, която си дал на баща ми, на моя крал?
Стивън едновременно се разгневи и не повярва на ушите си.
— Моля?
Мери си пое дъх.
— Говоря за обещанието, което си дал, за клетвата, която си изрекъл — да качиш Едуард на трона на Шотландия.
Стивън я гледаше втренчено.
Мери извика:
— Нали няма да я нарушиш точно сега? Трябва да се бориш за Едгар, а не за Дънкан!
Той пристъпи към нея, но спря по средата на стаята. Видът му предвещаваше буря.
— Не бях ли достатъчно ясен, когато се сдобрявахме?
Мери вирна брадичка. Знаеше, че си е позволила твърде много, но нямаше право да отстъпва. Съдбата на тримата й братя висеше на косъм. Може и да се отнасяха към тях като към високопоставени гости, но бяха кралски затворници и нищо повече. Не разполагаха с нищо освен с името си. Нямаха и пукнат грош, никакви имения, нищичко освен дрехите на гърба си, добрата воля на Руфъс и клетвата на Стивън.
— Да, съвсем ясен бе — прошепна тя. — Но аз съм твоя жена. Твоите грижи са и мои грижи. Не искам да те тревожа, но ние трябва…
— Ние?
В очите на Мери бликнаха сълзи.
— Няма ние в политиката.
Тя сподави сълзите си и си каза, че това е заради детето. Твърде често плачеше напоследък.
— Ами Едгар? — долови тя шепота си.
Очите на Стивън потъмняха. Стисна още по-здраво зъби.
— Дори не искам да знам как си разкрила най-голямата ми тайна, Мери.
— Едуард ми каза — прошепна Мери — през нощта, преди да загине.
Изражението на Стивън се промени. Изпита не гняв, а симпатия.
— Едуард щеше да бъде велик крал.
— Едгар ще бъде велик крал!
— Мадам, месиш се в мъжките работи.
Мери извика безразсъдно:
— Нима искаш да свалиш едно чудовище, за да качиш друго на мястото му? Нима?
Стивън не вярваше на ушите си. След това се ядоса.
— Смееш да критикуваш постъпките ми? Поставяш под въпрос честността ми?
— Но аз съм твоя жена! Ако ми имаш доверие… — гласът й заглъхна. Какво да му каже? Той не й доверяваше тайните си. Нима не беше казал, че никога няма да забрави вероломството й? Старата рана не беше зараснала и се беше загнездила дълбоко в сърцето й. Никога нямаше да оздравее, само ще прониква още по-дълбоко. Беше предполагала, че раната й ще остане погребана завинаги. Явно беше сбъркала.
— Ти си моя жена. Предлагам ти да се държиш като жена, мадам, освен ако не искаш да обърнеш този брак нагоре с краката — Стивън отиде горделиво до вратата и излезе, без дори да я погледне.
Щом той изчезна От погледа й, Мери се втурна към вратата и я затръшна зад него с всичка сила. След това избухна в сълзи.
Какъв брак беше това? Проклет да е Стивън! Толкова бе твърдоглав и надменен! Тя имаше право да знае какво е намислил да прави, защото след смъртта на родителите й на нейните плещи лежеше отговорността за братята й. Единствената им надежда беше един ден Едгар да се качи на трона. Дори и да им разрешаха да напуснат Лондон, нямаше да посмеят да напуснат убежището, което им осигуряваше Руфъс, Претендентите се избиваха за трона на Шотландия. Народът имаше дълга и кървава история. Доналд Бейн вече беше пратил покана на братята й, но те не посмяха да я приемат. Не се съмняваха и за миг, че когато стъпят на шотландска земя, ще бъдат затворени до края на живота си или убити.
Така че Едгар нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да остане в двора в Лондон и да се подмазва на краля, като се надява, че един ден Руфъс ще му помогне да спечели трона на Шотландия. Бъдещето му зависеше от добрата воля на Руфъс. Същото важеше и за братята му, които бяха негови съюзници. Те знаеха, че ако Едгар се възкачи на трона, ще станат могъщи лордове.
Мери не желаеше да воюва с мъжа си. През последните няколко седмици двамата се бяха наслаждавали на мира помежду си. Тя искаше това да продължи до края на живота им. Но не беше от жените, които приемат смирено предизвикателствата на съдбата. Той отказваше да сподели грижите си с нея. Докъде щеше да ги доведе това?
Може би нямаше да се измъчва толкова, ако не ставаше дума за близките й. Но братята й бяха много повече нейна грижа, отколкото на Стивън. Имаше пълно право да подтиква мъжа си да действа така, че да осигури бъдещето им. Защо не я разбираше той?
„Защото още ми няма доверие, помисли си тя безрадостно. Ако ми повярва, ще бъда най-ценният му съюзник и той ще ми доверява с радост всичките си тайни.“
Мери искаше да му бъде най-ценният съюзник. Искаше това повече от всичко друго, като изключим любовта му. Но беше загубила надежда. Ако Стивън не й прости за миналото, това никога нямаше да стане.