На вратата се почука. Мери извърна глава и видя, че е влязла една прислужница. Младата жена се поколеба, като видя мъката, изписана по лицето й. Явно беше чула нещо, ако не и всичко от спора й със Стивън.
— Милейди? Дойдох да ви помогна да си стегнете багажа.
— Моля — Мери махна на момичето да влезе. Гърбът я болеше и тя бавно се захвана за работа. Но цялата й радост беше изчезнала, въпреки че се връщаше вкъщи.
Стивън и Мери не си говореха, освен за да поддържат някакво подобие на учтивост. Въпреки че целта на Стивън беше да се върне в Олнуик и да свика войските и васалите си на война, той внимаваше да не изморява бременната си жена. Затова пътуваха цели два дена до Олнуик. Мери не му беше особено благодарна. Беше твърде объркана. Грижеше се за мъжа си и му угаждаше, както изискваше обичаят, но сърдечността, доброто приятелство и взаимната страст бяха изчезнали. Стивън се държеше сковано и официално с нея. Явно и той беше разстроен. Отношенията им пак се бяха обтегнали.
Стивън не остана в Олнуик дори една нощ. Свали Мери на предните стъпала на централната кула, докато чакаше да му доведат нов кон с пресни сили.
— Довиждане, мадам. За съжаление не мога да остана повече. — Изведнъж изражението му омекна. — Ще се отбия, ако е възможно, мадам — каза той тихо, — и веднъж завинаги ще сложа край на глупавата война помежду ни.
Мери едва не го замоли да остане. Разбра какво иска да й каже. Щеше да се люби с нея. С уменията на тялото си ще й покаже, че е неин господар, но с оставането си щеше да й разкрие, че е и неин роб. В леглото бяха равни. В леглото й се отдаваше целият, без остатък. Мери знаеше, че никога няма да се радват на подобно равноправие извън него. Това беше смешно, но тя се закле, че ще дойде ден, когато той доброволно ще й се отдаде и без да са обгърнати от пелерината на страстите.
Той не прочете мислите й правилно. Лицето му се изопна от загриженост.
— Не се безпокой, Мери. Майка ми ме увери, че ще стои непрестанно при теб до края на бременността. Тя ще дойде до две седмици. Няма да си сама, ако не се върна скоро.
Мери се стресна.
— Нима смяташ да отсъстваш дълго?
— Не знам. Дори и Дънкан да вземе властта, не бива да остава сам, докато не се закрепи здраво на трона.
Мери се успокои.
— Не се тревожа — излъга тя. Не искаше Стивън да тръгва на бой, като се притеснява излишно за нея. Всъщност всяка жена, която тя познаваше, се боеше от раждането. Твърде много умираха по време на това изпитание. И тя не беше изключение от правилото, но досега беше избягвала да мисли за това. Реши да не го прави и сега, когато се разделяха.
— Значи си по-храбра, отколкото мислех, Мери. Наистина си смело шотландско момиче.
Мери погледна хубавия си мъж. Стори й се, че сърцето й се преобръща. Той се тревожеше и беше загрижен за нея. Одобрението му й беше много приятно след жестоките думи, с които я обиди Малкълм. Любовта заплашваше да надделее над всичките й чувства. Коленете й омекнаха. Мили боже, не искаше той да отива на война, особено пък по такъв повод. Но трябваше да бъде толкова смела, за колкото я смяташе Стивън.
— Бог да ти е на помощ, милорд. Уверена съм, че ще спечелиш.
Той се наведе от коня и впи поглед в нея.
— Ще се радваш ли на това?
Мери си пое дъх, но не се колеба повече. Длъжна беше да го подкрепя.
— Да — сподави внезапните сълзи. Каза си, че никога няма да изостави братята си. — Ще се радвам, когато разбера за победата ти.
Стивън се втренчи в нея.
Трудно беше да се усмихваш, когато ти се плаче, но Мери съумя някак да го постигне.
— Благодаря ти, мадам — каза Стивън. И в очите му се появи подозрителна влага.
Войската потегли най-сетне в средата на май. Насочи се право към Стърлинг, където срещна слаба съпротива. Норманите вече бяха стигнали близо до кралската кула, когато срещу тях се възправи друга войска. Битката свърши удивително бързо. Сред частите на шотландците царуваше пълна бъркотия. Нямаше единно командване. Доналд Бейн и Едмънд избягаха, когато стана ясно, че губят. През последната седмица на май победоносната нормандска армия тържествено влезе в Стърлинг. Дънкан стоеше начело. Короноваха го за крал още същия следобед.
Още на следващия ден всички в Олнуик узнаха за голямото събитие. В замъка почна лудо веселие. Мери не участваше в спонтанния празник. Отдели се от празнуващите и се прибра в стаята си. Загледа се през бойницата, която служеше за прозорец. Проклинаше Стивън, колкото и да искаше да му бъде вярна.
Спомни си за тримата си братя, които нямаха друг избор, освен да останат в Лондон. Обхвана я непоносима тъга. Какво щеше да стане сега с тях? Някой, може би дори самият Дънкан се беше опитал да я убие, а дори тя не представляваше такава заплаха, каквато бяха те. Един ден всеки от братята й щеше да има право да претендира за трона на Шотландия, да събере армия и да се втурне да го превзема. О, колко се боеше за тях! Всеки от тях стоеше на пътя на амбициите на Дънкан.