Отведоха Мери в замъка. Бяха пристигнали късно през нощта. По това време пътуваха много малко хора и затова всички се отнасяха към тях с подозрение. На Мери й стана ясно, че очакват пристигането им, защото когато единият от похитителите извика паролата, тежките порти се отвориха незабавно, за да ги пропуснат. Мъжете се насочиха веднага към централната кула. На предните стъпала ги чакаха един рицар и една прислужница.
Свалиха Мери от коня. Тя усети, че едва ходи след мъчителното пътуване. Рицарят веднага я взе на ръце. Мери се вгледа в него, докато той я внасяше вътре. Надяваше се да го разпознае и да го помоли за помощ. Но не го позна. Качиха я на горния етаж и я сложиха да легне в една малка стая, в която немного отдавна бяха живели по-малките й братя.
Мери се зарадва на леглото, но това беше единственото, което облекчи мъката й. Опря ръка на челото си. То пулсираше. Усещаше, че бебето рита в нея. Тялото й се беше вкочанило и я болеше. Проследи с поглед рицаря, който излезе от стаята без дори да я погледне. Прехвърли поглед върху слугинята. Тя беше слаба и по-възрастна от нея. Разпалваше огъня. Нощите в Единбург бяха студени дори през юни. Жената се обърна и се приближи до нея.
— Ще ви донеса топла храна, господарке, и малко хубав ейл. Няма да се бавя дълго.
Мери беше страшно изтощена и лежеше абсолютно неподвижно.
— Искам да говоря с брат си.
— Брат ти?
— Брат ми Дънкан.
— Искаш да кажеш с твоя полубрат краля нали, скъпа? — чу тя гласа на Дънкан от вратата.
Мери понечи да стане, но падна безсилно на леглото и изохка. Силен гърч прониза корема й.
Дънкан се приближи и я изгледа надменно.
— Смятам, че трябва да си починеш, скъпа сестро, освен ако не искаш изчадието ти да се роди преждевременно.
Мери се уплаши. Знаеше колко ще я боли. Може би спазмите означаваха, че бебето й иска да излезе скоро. Рано родените бебета оцеляваха рядко, а на нея й оставаха още три-четири седмици до крайния срок. Мери затвори очи и се помъчи да потисне страха и паниката.
— Много разумно от твоя страна — каза Дънкан, който стоеше над нея. — Но не знам кое е по-добре, племенникът ми да живее или да умре?
Очите на Мери се отвориха светкавично. Омразата я задушаваше.
— Ако сториш нещо на детето…
— Какво ще направиш?
— Стивън ще те убие!
Дънкан се засмя.
— И как ще го направи, Мери? Аз съм крал. Тези, които убиват крале, ги обезглавяват и забождат главите им на пики за всеобщо назидание.
Мери се помъчи да сдържи пристъпа на ужас, който я обхващаше. Представи си главата на Стивън, набучена на кол и й прилоша. Дънкан беше прав. Стивън нямаше да го убие.
— Какво искаш? — извика уплашено тя. Ръцете й обгърнаха закрилнически утробата й. — Какво си решил да правиш с мен и с бебето?
— Всичко е много просто и съвсем цивилизовано — изрече спокойно Дънкан. — Няма от какво да се тревожиш.
Мери почти не го слушаше. Очакваше с ужас следващия спазъм, признак за недоволството на детето. Но той не дойде и тя се отпусна леко.
— Ти си заплаха за детето ми. Имам всички основания да се тревожа.
Дънкан я изгледа.
— Не възнамерявам да правя нищо лошо на твоето изчадие. Ако нещо му се случи, ще бъдеш виновна ти, а не аз.
На Мери й се искаше да му вярва. Нямаше как да знае дали й казва истината. Облиза изсъхналите си напукани устни.
— Защо ни отвлече, щом не искаш да ни сториш нищо лошо?
— Не е ли очевидно? Не вярвам на мъжа ти, Мери. Всъщност в Шотландия има много хора, които му вярват. Те се страхуват от мощта му след сватбата с теб. В момента е изцяло предан на Англия, но кой знае какво ще стане след раждането на детето ти?
Мери го гледаше втренчено с широко разтворени очи. Най-сетне разбра всичко. Дънкан се страхуваше от детето й. Моментално се досети защо то го плаши повече от братята й. Нейните братя нямаха никаква подкрепа. А нейният нероден син разполагаше с цялата огромна мощ на Нортъмбърланд и му предстоеше да стане наследник на Стивън. Ако детето й бъде момче, щеше да бъде и внук на Малкълм и може би някой ден щеше да претендира за трона.
Дънкан видя, че тя го разбира.
— Това е проблемът, скъпа сестро. Трябва ми някакво средство да държа под контрол мъжа ти. Искам той да продължи да ми помага… докато съм жив.
Ръката на страха стисна силно сърцето на Мери. Успя някак да се оттласне от леглото и да седне. Остана без дъх, но попита:
— Не ми отговори.
— О, не, отговорих ти. Нали разбираш, ако ми гостувате ти и детето, Стивън няма да посмее да ми се противопостави.
Мери побеля.
— Ще ме задържиш тук като заложница? Ще ни задържиш като заложници? Докога?