Стивън я прегърна много по-нежно, отколкото му се искаше. Погали я с едрите си ръце.
— Любима моя, повече няма да се наложи да преживяваш такива мъки. Не успях да те защитя този път, но вече ще бъдеш в безопасност. Кълна ти се, Мери.
— Не се обвинявай — извика буйно тя. След това изкрещя пак и пребледня.
— Детето ли е? — попита настоятелно Стивън. Погледите им се кръстосаха.
Мери кимна и стисна устни.
Стивън я положи бавно по гръб.
— Не се изморявай с приказки. Пази си силите, в случай че детето ни реши да излезе по-рано.
Мери се втренчи в него. Очите й бяха широко отворени и гледаха непоколебимо. Когато спазъмът отмина, тя попита удивено:
— Защо плачеш?
Стивън се овладя и се усмихна леко.
— Не е ли ясно? Ти си моят живот… а едва не те загубих — гласът му притихна и той докосна бузата й. — Казах ти го вече веднъж. Не мога да живея без теб, госпожо.
Сълзи изпълниха очите на Мери.
— И аз те обичам, Стивън. Винаги съм те обичала.
Стивън се помъчи да сподави сълзите, защото не подобаваше на един мъж да плаче. Обзеха го едновременно неудоволствие и въодушевление. Все пак реши да я смъмри:
— Е, госпожо, този път много се изхвърли. Винаги?
— Откакто те видях за първи път — прошепна Мери. След това пребледня отново и извика. Заудря ръцете на Стивън с превързаните си юмруци.
Стивън се усмихна пресилено, след като спазъмът отмина и Мери се успокои.
— Когато ме видя за пръв път, ти ме мразеше, скъпа, не си ли спомняш? — Искаше да й отклони вниманието от болката.
Страдалчески сълзи пълнеха очите на Мери, но тя поклати упорито глава в знак на отрицание. Когато поредният пристъп свърши, тя ахна от облекчение.
— Не, с-сър, моля за извинение. За пръв път те видях преди три години в Абърнети. Ти стоеше зад крал Руфъс, а баща ми беше коленичил и произнасяше клетва за вярност и подчинение.
Стивън се стресна.
— Била си в Абърнети по това време!
— Тя се усмихна леко.
Яздех с Едгар. Бях преоблечена като негов паж.
— Ах, ти, хитрушо — изрече тихо Стивън. — Значи онзи прекрасен момък, който ме зяпаше, си била ти!
— Т-ти си ме забелязал?
Той се изчерви.
— Забелязах те. Почувствах се много неудобно, тъй като си помислих, че съм се увлякъл по момче.
— О, Стивън! — Те се гледаха един друг с благоговение. Всеки от тях се питаше дали любовта им не е разцъфнала в онзи зимен ден по толкова странен начин. И двамата решиха, че така е станало.
Стивън се наведе и докосна устните й със своите.
— Стига толкова разговори, скъпа моя. Почивай си спокойно — той се усмихваше. Изражението му беше нежно, както никога по-рано.
Но Мери бързо излезе от блаженото състояние. Изстена тихо и протяжно. Лицето й пребледня като на смъртник. Болката доста дълго не напусна тялото й. Накрая почна да спада и изчезна.
— С-стивън — изрече прегракнало тя. — Моля те, доведи акушерка.
Стивън също пребледня.
— Изчакай да се върна, Мери. Поне този път… не прави нищо прибързано!
Но Мери пак се оказа нетърпелива или може би детето нямаше търпение и поиска да излезе час по-скоро. Когато Стивън се върна с акушерката, чу скимтенето и плача на бебето. Сърцето му заби бързо и на лицето му се изписа недоверие. Някой се шегуваше с него. Та той беше отсъствал само няколко минути! Отвори широко вратата. Мери се беше отпуснала безсилно на леглото, но се усмихна, когато го видя. Завивките лежаха пръснати по пода, а между краката й имаше малко окървавено бебе.
Стивън видя кръвта и тъй като никога преди не беше присъствал на раждане, реши, че е загубил жена си. Втурна се обезумяло към нея. Тя се засмя тихо от удоволствие. Той се стресна и я погледна. Тя хвана ръката му.
— Родих, милорд — гласът й звучеше триумфално. — Момче е. Тя се извърна към акушерката, която вече беше прерязала пъпната връв и завиваше малкото дребосъче.
— Покажи на негово благородие сина му.
Акушерката се обърна. Лицето й се изкриви в някакво подобие на усмивка и тя вдигна малкото невръстно дете, което гледаше с широко отворени очи.
— Вижте му само пръстчетата и петите, ваше благородие. Той е голямо момче, въпреки че е избързал малко с раждането. И вече се е събудил!
Стивън я изгледа смаяно.
— Моят син?
— Твоят син — изрече щастливо Мери и отвърна на изумения му поглед. — Силен смел момък, който бърза да излезе на бял свят, за да поздрави татко си. Дай му бебето.
Още преди Стивън да се усети, малкото новородено се озова в ръцете му. То изглеждаше съвсем малко в обятията на грамадния си татко. Стивън се изненада, когато видя, че очите на детето наистина са широко отворени… и го следят неотлъчно.