Когато двамата с Бъди отпътуваха за Оклахома, тя нямаше търпение да срещне предизвикателствата в живота на първите заселници. Дори смъртта на Бъди не беше в състояние да я накара да изостави мечтата си тя щеше да притежава един от последните парцели свободна земя в областта. Изведнъж мислите й поеха в друга посока. Запита се дачи полуиндианецът е успял да си стъкне огън и да се нахрани. Колкото и да се взираше към неговия участък навсякъде докъдето поглед стига, се виждаше само тъмна земя. Освен от жалкия й огън, светлината идваше само от луната и звездите.
Сторм не искаше да се тревожи за индианеца, не искаше изобщо да мисли за него. Но образът му някак си се прокрадваше в мислите й. Трудно е да мразиш ранен и безпомощен човек. Макар че Грейди Страйкър едва ли можеше да мине за безпомощен, Сторм си даде сметка, че той съвсем не е бил така добре подготвен за състезанието като тях с Бъди. Доколкото имаше представа, беше решил да участва в надбягването в последния момент. Вероятно нямаше храна и дори одеяло, което да го пази от нощния хлад.
Сторм взе неочаквано решение. Напълни калаена чиния с останалото от вечерята й, взе и кафеника и се отправи към участъка на Грейди. Тъй като беше вече съвсем тъмно, а тя трябваше да стъпва внимателно, стигна въжената ограда чак след петнадесет минути. Прескочи я и видя, че Грейди наистина е издигнал заслон. Когато наближи и го разгледа внимателно, се оказа, че той се състои от забита в земята ловджийска пушка с опънато върху нея одеяло, застъпено от четирите страни. Какъвто беше едър, Грейди по никакъв начин не би могъл да се приюти в този малък заслон. Сторм остави чинията и кафеника на земята пред импровизираната палатка и го повика.
В отговор чу тихото пръхтене на вързания му кон, но Грейди не се виждаше никъде. Вече бе готова да си тръгне към своя парцел, когато шум от бълбукаща вода привлече вниманието й. Нямаше да е зле да се измие, преди да се прибере. Тръгна към реката и съжали, че не е сред щастливците с парцели край водата. Както изглежда, щеше да се наложи да преговаря с индианеца, за да получи вода, поне докато си изкопае кладенец.
Луната осветяваше пътя й. Сторм вървеше през тучната прерия, щастлива, че е успяла да спечели парче от най-добрата земя. Не разбираше кой знае колко от земеделие или скотовъдство, но бе твърдо решена да се научи. Сигурно не беше единствената самотна жена, спечелила земя в Оклахома. Нито пък беше първата заселничка, на която са убили мъжа, преди да е осъществил мечтата си.
Най-неочаквано Сторм се натъкна на Грейди. Той стоеше, нагазил в реката, с гръб към нея, само с препаска на хълбоците. Приличаше на древен езически бог — строен и висок като смърч. Позата подчертаваше силните му крака и стройните бедра. Луната открояваше издутите му бицепси, осветяваше широките, сякаш излети от бронз рамене. Всъщност той беше целият като позлатен, дори и стегнатите му бутове. В гарвановочерната му коса блестяха перлички вода, сякаш той бе рожба на реката. Дъхът на Сторм секна пред първичното великолепие на силното му тяло.
Това бе най-разсъблеченият мъж, когото Сторм беше виждала през живота си. Те с Бъди никога не се събличаха един пред друг. Преобличаха се насаме, а когато се любеха, Бъди повдигаше широката й нощница, без да гледа, за да не я засрами. Въпреки това обаче Сторм беше сигурна, че Грейди Страйкър коренно се различава от съпруга й. Грейди просто нямаше равен на себе си.
Той усети, че има някой и се напрегна. Изострените му сетива, които винаги му бяха служили добре, този път не долавяха заплаха, дошлият не беше опасен. Грейди се бе изкъпал, за да разхлади пламналото си тяло и безмълвно си говореше с реката и луната. Племето ги смяташе за дарители на живот. Чул приближаващите се тихи стъпки, той се подготви за нападение, когато бризът донесе сладко ухание на виолетки.
— Да се къпеш ли си дошла, госпожо Кенеди, или само да ме погледаш?
Стреснато възклицание се изплъзна от устните на Сторм.
— Как… Как разбра, че съм тук?
— Свикнал съм да разпознавам опасността под всякаква форма. — Грейди се обърна с лице към нея. — Ако не бях разпознал миризмата на кожата и косата ти, щях да те нападна. Следващия път се обади, че си ти.
— Аз… Аз случайно попаднах тук и… — Запъваше се на всяка дума, като че ли езикът й бе залепнал за небцето. — Аз не шпионирах — успя да каже накрая.