Сторм взе чинията и кафеника от ръцете на Грейди и пое дългия път към своя парцел.
— Почакай, Сторм.
Тя спря, беше й неприятно, че индианецът й говори на малко име.
— Какво искаш?
— Казах ти, че можеш да минаваш през земята ми за вода, когато пожелаеш. В замяна, би ли ми направила една услуга?
Сторм се напрегна, на лицето й се изписаха страх и възмущение.
— Услуга ли, господин Страйкър? Каква?
— Утре и двамата трябва да отидем до Гътри, за да регистрираме участъците си, и двамата трябва да се запасим с продукти. Ще бъдеш ли така любезна да докараш и моите припаси? Нали ще сме съседи отсега нататък?
Сторм тутакси осъзна, че е направила погрешно предположение и се отпусна. Но псе пак не биваше да се доверява на този мелез размирник. Той явно мразеше белите, без значение мъже или жени. Интересно, питаше се тя, какво ли го е настроило срещу бялата раса? Беше интелигентен и възпитан, говореше английски дори по-добре от нея. И все пак нещо го бе отблъснало от белите и техния начин на живот.
Грейди си оставаше потаен, що се отнася до миналото. Тя знаеше за него само, че е роден в ранчо в Уайоминг, мрази белите и борави с оръжието като професионалист. Освен това беше толкова невероятно красив, че тръпки я побиваха.
— Тъй да бъде — съгласи се Сторм. — Макар че не мога да си представя човек като теб да стане фермер, ние все пак сме съседи и ще ни се наложи да си помагаме. Но нищо повече не си въобразявай, господин Страйкър. Аз все още те мразя заради същността ти и начина, по който промени живота ми. Ако Бъди беше жив, щяхме първи да стигнем до този парцел с реката. Лека нощ, господин Страйкър. Ще мина да те взема сутринта.
Рано на другия ден Сторм докара фургона до земята на Грейди. Той вече я очакваше. Беше облечен в прилепналия си костюм от еленова кожа и обут в мокасини. Дългата му, черна като абанос коса бе вързана с кожена каишка отзад. Бе се наложило да си смени ризата, за да няма издайнически дупки от куршум. По нищо не личеше, че изобщо е бил раняван. Не беше ли човешко същество? Не чувстваше ли болка като всички смъртни? Раната не беше опасна за живота му, но все пак бе доста сериозна. А ето, че стоеше пред Сторм здрав и бодър както при първата им среща в Гътри.
— Ще вържа Светкавица за фургона и ще пътувам до теб — каза Грейди и поведе оседлания кон към задната част.
„Светкавица и Гръмотевица, хубава двойка“, помисли си Сторм. Гледаше с възхищение безспирната игра на мускулите под дрехите от еленова кожа, докато той ловко и грациозно връзваше коня в задната част на фургона. А къде е нейното място в цялата тази работа? Дали срещата им не е била предопределена от небесата? Гръмотевица и Буря. Поклати глава пред толкова глупава мисъл. Срещата им беше съвсем случайна и за нейно нещастие се превърна в непредвидима трагедия. Грейди скочи във фургона и седна до нея. Краткото докосване на крака му до нейния я накара да потръпне.
— Студено ли ти е? Трябваше да си облечеш нещо по-дебело.
Беше облечена в цепната пола и блуза и ако не беше полуиндианецът до нея, би се чувствала прекрасно. Присъствието му я притесняваше, превръщаше чувствата й към Бъди в нещо бледо и скучно.
Това я вбесяваше.
— Нищо ми няма — отвърна Сторм и шляпна с поводите задниците на конете. — Но не искам да мислиш, че добрите ни отношения са нещо повече от взаимен интерес за оцеляване. Докато си изкопая кладенец, ще се наложи да използвам водата от твоята река. А на теб ще ти трябва…
— Може и да не ми дадеш това, което ми трябва — рече Грейди с известно удоволствие. В сините му очи, така несъвместими с тъмното лице, блесна похотлива искра.
Сторм ахна, поразена от чувствения подтекст в думите му.
— Господин Страйкър, вие сте безнравствен негодник. Как може да ми говорите с такива намеци? Ако Бъди беше жив нямаше да се осмелите…
— Не съм казал нищо обидно за вас — бързо се защити Грейди. Невинният му поглед предизвика у нея желание да го сложи на мястото му. — След всичко, което преживяхме заедно, не може ли да си говорим на малки имена?
— Преживях трагичната смърт на съпруга си, господин Страйкър. Ако не престанете да ме тормозите, ще разваля уговорката ни. Ще се договоря с друг заселник за вода, докато си построя кладенец.
— Не се ядосвай, Сторм — каза Грейди, като безуспешно се опитваше да скрие усмивката си.
Защо се чувстваше толкова безгрижен? Не си спомняше кога за последен път се беше смял и шегувал с толкова хубава и привлекателна жена като Сторм Кенеди. Беше хубаво, страшно хубаво. Решението да прекрати размирния си живот, да се установи на собствена земя и да създаде дом за сина си беше може би най-мъдрата стъпка в живота му. Смяташе, че след това ще може да възстанови и отношенията с родителите си. И за всичко трябваше да благодари на Сторм Кенеди.