— Време е да си вървя — Сторм грабна напълнените от Грейди ведра и тръгна. Разговорът стана прекалено личен. А и се страхуваше, че след като я целуна, може отново да я надхитри. Още една подобна целувка и нямаше да може да си каже и името.
— Нека ги занеса до фургона — каза Грейди и взе ведрата от ръцете й. Като не намери причина да откаже, Сторм забърза напред и остави Грейди да я следва.
В началото на ноември къщата на Сторм беше готова. Не беше довършена докрай, но бе достатъчно здрава и удобна, за да я пази от зимните ветрове. Сторм изписа от Гътри някои мебели и работниците ги донесоха, преди да си отидат. Кладенецът още не беше завършен, работата по него продължаваше. Междувременно тя все още минаваше всеки ден през земята на Грейди, за да отиде до реката.
Истинска гордост за Сторм беше стоманената печка, купена в Гътри, разположена като някакъв тлъст черен Буда в кухненската част на хижичката. Смяташе след време да дострои спалня, а може би и отделна кухня. Но засега единствената голяма стая й бе напълно достатъчна.
В единия ъгъл, отделен от работната част на помещението с провесено от тавана одеяло, се намираше леглото с месингова рамка и дебел пухен дюшек. Спартанското обзавеждане включваше още маса, два стола и няколко керосинови лампи. Домът й изглеждаше доста гол в сравнение с къщата на родителите й в Мисури, но Сторм знаеше, че с времето ще подреди така, че да се гордее с него.
Първият гост в новата й къща беше Нат Търнър. В един слънчев ден той се появи с букет есенни цветя. Сторм зяпна от изненада като го видя да се носи към къщата с подарък в ръка.
— В града научих, че къщата ти е готова и исках първи да ти донеса подарък за новия дом — каза той със сервилна усмивка. — Не е кой знае какво, но разбирам колко самотна се чувстваш.
— Ами благодаря, господин Търнър — Сторм се трогна от загрижеността му. — Ще влезете ли? Тъкмо щях да обядвам. Ако желаете, можете да ми правите компания.
— За мен ще е истинско удоволствие — отвърна Нат, свали си шапката и я последва. Вътре се огледа любопитно. Чудеше се какво кара жена като Сторм Кенеди да живее в оскъдно обзаведена къща с една-единствена стая и без малките удоволствия, които правят живота поносим.
— Направили сте наистина приятен дом, госпожо Кенеди. — Лъжите се лееха от устата му. Когато имаше интерес, лъжеше и мамеше без никакви задръжки. — Може ли да ви наричам Сторм?
— Ами, да, предполагам — запъна се Сторм. Нямаше причина да не му разреши.
— А вие ми казвайте Нат. Чувствам ви като стар приятел. Решихте ли вече как ще обработвате земята без чужда помощ?
Сторм действително доста беше мислила напоследък. Парите нямаше да й стигнат да наеме помощници, а все пак трябваше по някакъв начин да използва земята.
— Все още обмислям някои възможности, господин… Нат. Моля, седнете — посочи му тя единия от кухненските столове. — Дано сте гладен. Рано сутринта застрелях заек и сготвих прекрасно задушено. Имам бисквити и мед за десерт.
— Истински пир, Сторм. Благодаря, изгладнял съм. Добре ли стреляш? Често ли ловуваш?
— Само дребен дивеч — отговори Сторм, докато сипваше задушеното. — Покойният ми съпруг Бъди ме научи да стрелям още когато бяхме деца. Не съм кой знае какъв майстор, но мога да се оправя с пушката.
— И слава богу, както си сам-самичка тук! Имаш ли някакви проблеми с мелеза от съседния парцел? Срамота е да се разрешава на такива да живеят между цивилизовани хора.
Лъжицата на Сторм застина във въздуха.
— Да не би да говорите за Грейди Страйкър? Не знаете ли, че баща му притежава една от най-големите и богати ферми в Уайоминг? — Тя не беше сигурна, че това е истина, но изкушението да покаже, че Грейди не е дивак, за какъвто го мислят, беше твърде голямо. Е, поправи се тя мълчаливо, той може и да е дивак всъщност, но то няма нищо общо с индианската му кръв. Някаква жестокост го е променила. Нямаше и представа каква е тя, но смяташе някой ден да научи истината.
Търнър остана с отворена уста.
— Изобщо не подозирах. Според слуховете бил индианец размирник, наречен Тъндър, който тероризирал белите заселници и ги нападал безразборно.
— Не знаех — Сторм безгрижно вдигна рамене.
— Слушай, Сторм, не се доверявай на мелеза. Няма значение кои са родителите му, той е убиец. Мисля, че наистина се налага да дообмислиш решението си да живееш тук.
— Няма да оставя земята си.
— Ще ти дам добра цена, ако ми я продадеш. Остави ме да се оправя с мелеза. Знам как да се справям с такива.
— Ако ми потрябва помощта ти, ще ти кажа — рязко отвърна Сторм. Мразеше да я притискат. — Колкото до парцела, Нат, смятам да го задържа. Знам, че ще ми е трудно да го обработвам, затова ще отглеждам добитък.