— Не.
— С никого ли не се е срещала Гритли?
— Срещала се е — отговори момиченцето.
— С кого?
— Не с човек — каза момиченцето.
Този отговор ме изненада.
— Какво искаш да кажеш с това, Урзула?
— Срещала се е с един великан — каза момиченцето тихо.
— С великан ли?
— Да — каза момиченцето.
— Искаш да кажеш, че е срещнала някакъв голям човек?
— Не, моят баща е голям човек, но не е великан.
— Колко голям е бил той? — попитах аз.
— Колкото планина — отговори момиченцето — и съвсем черен.
— И този... великан подарил ли е нещо на Гритли? — попитах аз.
— Да — каза момиченцето.
— Какво?
— Таралежчета.
— Таралежчета ли? Сега пък какво искаш да кажеш с това, Урзула? — попитах аз объркан.
— Целият великан бил пълен с таралежчета — твърдеше момиченцето.
— Но това са глупости, Урзула — възразих аз, — един великан не може да има таралежи!
— Но той е бил великан с таралежи.
Момиченцето държеше на своето. Аз се върнах към катедрата на учителката.
— Имате право, госпожице Крум — казах аз. — Гритли, изглежда, наистина е имала голяма фантазия.
— Тя беше поетично дете — отговори учителката и тъжните й очи се зареяха някъде в пространството. — Би трябвало сега да продължим разучаването на хорала. За погребението утре. Децата пеят незадоволително.
Тя даде тон.
— „Хвани ме за ръце и ме води“ — запяха децата отново.
Разпитът на мегендорфци в „Еленът“ — където сменихме Хенци — също не ни донесе нищо ново и привечер ние се връщахме в Цюрих без резултат, както бяхме тръгнали. Мълчахме. Бях пушил много и бях пил от местното червено вино. Вие познавате тези малко съмнителни вина. Матей също седеше мрачен до мене на задната седалка и заговори едва когато слизахме вече към Рьомерхоф.
— Аз не вярвам убиецът да е от Мегендорф — каза той. — Трябва да е по-скоро същият, който е извършил убийствата в кантона Санкт-Гален и в кантона Швиц — и това убийство е извършено по същия начин. Вероятно човекът действува от Цюрих.
— Възможно е — отвърнах аз.
— Сигурно е автомобилист или може би пътник. Нали селянинът Гербер е видял някаква кола, паркирана в гората.
— Днес аз лично разпитах този Гербер — обясних аз. — Призна, че всъщност е спал много дълбоко, за да може да забележи нещо.
Отново замълчахме.
— Съжалявам, че трябва да ви напусна посред един неизяснен случай — започна той след известно време с малко несигурен глас, — но трябва да спазя договора с йорданското правителство.
— Утре ли ще летите? — попитах аз.
— В три часа след обяд, през Атина — отговори той.
— Завиждам ви, Матей — казах аз, и то съвсем искрено. — И аз бих предпочел да бъда шеф на полицията при арабите, отколкото тук, в Цюрих.
След това го оставих пред хотел „Урбан“, където живееше от край време, и отидох в „Кроненхале“, където ядох под картината на Миро. Обичайното ми място. Винаги сядам там и ям от voiture [Масичка на колелца, на която по желание на клиента пред очите му се извършва последният етап от приготвянето на храната. — Б. пр.].
Към десет часа вечерта се отбих още веднъж на „Казерненщрасе“ и като минавах покрай бившия кабинет на Матей, срещнах в коридора Хенци. Той беше напуснал Мегендорф още по обяд и това всъщност ме бе учудило, но тъй като веднъж вече му бях възложил следствието, мой принцип беше да не му се меся в работата. Хенци беше от Берн, честолюбив, но обичан от подчинените. Беше се оженил за девойка от рода Хотингер, беше преминал от социалистическата партия към либералите и имаше всички изгледи да направи кариера. Това споменавам само между другото; сега е при независимите.
— Този тип все още не иска да признае — каза той.
— Кой? — попитах аз учуден и се спрях. — Кой не иска да признае?
— Фон Гунтен.
Аз се изненадах.
— Разпит без прекъсване?
— Вече цял следобед — каза Хенци — и ще продължим цяла нощ, ако се наложи. Сега го обработва Тройлер. Аз излязох само за да глътна малко въздух.
— Трябва да видя и аз какво става — отговорих заинтригуван и влязох в бившия кабинет на Матей.
Амбулантният търговец седеше на един канцеларски стол без облегало; Тройлер беше приближил стола си до старото бюро на Матей и се опираше на него с лявата си ръка, беше прехвърлил крак връз крак и подпрял глава на лявата си ръка. Пушеше цигара. Фелер водеше протокола. Хенци и аз останахме при вратата и амбулантният търговец не ни забеляза, тъй като седеше с гръб към нас.
— Не съм го сторил аз, господин вахмистър — мърмореше амбулантният търговец.
— Аз не съм и твърдял такова нещо. Казах само, че може да си го сторил — отвърна Тройлер. — Имам ли право, или не, ще видим по-късно. Да започнем отначало. Значи, ти се беше разположил удобно в края на гората?